СЪДЪРЖАНИЕ

Предисловие от Гордън Дж. Уенхам

Предговор от автора

Предговор от американския издател от Гари Норт

ВЪВЕДЕНИЕ

Част Първа: ВСТЪПЛЕНИЕ: ЧОВЕШКИЯТ СИН (Откровение 1)
 

1. Цар на царете

 

Част Втора: ИСТОРИЧЕСКИ ПРОЛОГ: ПИСМАТА ДО СЕДЕМТЕ ЦЪРКВИ (Откровение 2-3)
 

2. Духът говори към Църквата: Побеждавай!
3. Мандатът за господство

 

Част Трета: ЕТИЧНИ ПОСТАНОВЛЕНИЯ: СЕДЕМТЕ ПЕЧАТА (Откровение 4-7)
 

4. Престолът над морето
5. Christus Victor
6. По пътя на Белия Конник
7. Истинският Израил

 

Част Четвърта: ЗАВЕТНИ САНКЦИИ: СЕДЕМТЕ ТРЪБИ (Откровение 8-14)
 

8. Литургия и история
9. Целият ад се отприщва
10. Верният свидетел
11. Краят на началото
12. Свещена война
13. Левиатан и Веемот
14. Царят на хълма Сион

 

Част Пета: ЗАВЕТНО НАСЛЕДЯВАНЕ И ПРИЕМСТВЕНОСТ: СЕДЕМТЕ ЧАШИ (Откровение 15-22)
 

15. Седем последни язви
16. Съд от светилището
17. Лъженевястата
18. Вавилон падна!
19. Празниците на Царството
20. Милениумът и съдът
21. Новият Ерусалим
22. Ела, Господи Исусе!

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: УРОЦИТЕ НА ОТКРОВЕНИЕ

Приложение А: Левитският символизъм в Откровение от Филип Карингтън

Приложение Б: Християнският ционизъм и месианският юдаизъм от Джеймс Джордан

Приложение В: Общата благодат, есхатологията и библейският закон от Гари Норт

Библиография

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

От самото начало лунатици и откачалки се опитват да използват Откровение, за да прокарват някаква нова разновидност на Доктрината на Пилето Литъл: Небето се срутва! Но, както се надявам да покажа в това изложение, Откровението на Св. Йоан всъщност учи, че християните ще преодолеят всяка съпротива чрез делото на Исус Христос. Моето изследване ме убеди, че вярното разбиране на това пророчество трябва да се основава върху правилното приложение на пет основни принципа за тълкуване:

1. Откровение е най-“библейската” книга в Библията. Св. Йоан цитира стотици текстове от Стария Завет, често с отнасяния към малко познати религиозни ритуали на еврейския народ. За да разберем Откровение, ние трябва да познаваме подробно цялата Библия. Една причина този коментар да е толкова голям е, че съм се опитал да обясня тази широка библейска основа, коментирайки многобройни части от Писанията, които хвърлят светлина върху пророчеството на Св. Йоан. Също съм публикувал като Приложение А превъзходното изследване на Филип Карингтън върху Левитския символизъм в Откровение.

2. Откровение има система на символизъм. Почти всички признават, че Св. Йоан пише своето послание в символи. Но значението на тези символи не се схваща лесно. Има систематична структура в библейския символизъм. За да разбираме правилно Откровение, трябва добре да познаваме “езика,” на който е било писано. Освен другите цели, този коментар се стреми да доведе църквата поне няколко стъпки по-близо до една истинска библейска теология на Откровение.

3. Откровение е пророчество за непосредствени събития – събития, които са надвиснали върху света през първи век. Откровение не е за ядрена война, космически пътувания или за края на света. На много места то конкретно ни предупреждава, че “времето е близо.” Св. Йоан написа тази книга като пророчество за наближаващото разрушаване на Ерусалим през 70 г. от Хр., показвайки, че Исус Христос е въвел Новия Завет и Новото създание. Откровение не може да бъде разбрано без да вземем на сериозно тази основополагаща истина.

4. Откровение е служба на поклонение. Св. Йоан не пише учебник по тълкуване на пророчества. Той описва небесна служба на поклонение. Всъщност, една от неговите главни теми е, че поклонението пред Бога е централно за всичко във живота. То е най-важното нещо, което правим. По тази причина съм посветил специално внимание в целия коментар на твърде значителните литургични страни на Откровение и на тяхното значение за нашите служби на поклонение днес.

5. Откровение е книга за господството. Откровение не е книга за това колко ужасен е Антихрист или за това колко е могъщ дяволът. Тя е, както казва още първият стих, Откровение на Исус Христос. Тя ни разказва за Неговото господство над всичко; казва ни за нашето спасение и победа в Новия Завет, Божия “чудесен план за нашия живот”; тя ни казва, че световното царство е станало Царство на нашия Бог и на Неговия Христос; и ни казва, че Той и Неговият народ ще царуват завинаги.

Искам да изкажа благодарност на много хора, че направиха тази книга възможна. Първо и най-много съм благодарен на д-р Гари Норт, без чието търпение и значително финансово вложение тя просто нямаше да бъде написана. Седмицата, когато се преместих в Тайлър, Гари ме взе на един от неговите периодични рейдове за купуване на книги в една голяма книжарница за книги втора ръка в Далас. Докато му помагах да занесе стотици внимателно подбрани томове на касата (аз също си купих няколко книги – две на около всеки час, само за да бъда и аз в играта), Гари ме попита върху какъв дългосрочен проект бих желал да работя, заедно с моите други задължения в Института за християнска икономика. “Например една средна по размер, популярна по стил, на начално нива, лесна за четене книга върху Откровение?” предложих му аз. “Мисля, че мога да нахвърля нещо такова за около три месеца.” Това беше, с точност почти до един ден, преди 3 години и шест месеца – или, както Гари би бил изкушен да промърмори под носа си: Време, времена и половин време. Най-после скръбта приключи.

Книгата, разбира се, доста надмина своя планиран размер и мащаб. Немалка част на това се дължи на пастор Джеймс Джордан и пастор Рей Сътън, пастори в Уестминстърската Презвитерианска църква в Тайлър, Тексас, които силно повлияха върху моето разбиране на литературните и символични връзки и литургичните структури в Библията. Пастор Нед Ратланд от Уестминстърската Презвитерианска църква в Опълусас, Луизиана, прочете един първоначален вариант на някои глави и със съвършен такт и добронамереност ме насочи в по-библейска посока. Джеймс Питърс, историк на древността и компютърен факир, живеещ в Тайлър, беше богато съкровище от информация за древния свят.

Има други, които допринесоха по много начини към написването на тази книга. Търпеливите и бодри секретарки на ICE, г-жа Морийн Питърс и г-жа Лин Дуел, ми помагаха с много технически подробности и намираха книги, които отдавна са изчезнали от пазара; те развиха добродетелта на “вървене на допълнителна миля” във висше изкуство. Словослагателят Дейвид Тобърн, истински художник, работи дълги часове с престараване, решавайки необичайни проблеми и осигурявайки високото качество и четливост на книгата. Той изобилно потвърди моето убеждение в неговия превъзходен професионализъм. Неговата помощничка, г-жа Шарън Нелсън, беше ценен посредник, правеща всичко възможно нашите компютри да работят съвместимо. Индексите бяха направени от Мич Райт и Върн Крайслер.

Един от най-големите библейски учени в наши дни е британският теолог Гордън Дж. Уенхам, от Колежа на Св. Павел и Св. Мария, чиито осведомени и добре написани коментари оставиха важна следа в евангелския свят. Моят първи контакт с д-р Уенхам беше миналата година, когато без предварително предупреждение му изпратих копие от моята книга, Възстановеният рай (David Chilton, Paradise Restored). За моя голяма изненада и наслада, той ми отговори за да изрази своето задоволство. Това ме насърчи (макар и не без известен страх и трепет) да помоля настоятелно за неговите коментари върху нередактираните чернови на настоящата книга. Д-р Уенхам благосклонно отдели ценно време, за да я прочете, да направи предложения и да напише Предисловие. Благодарен съм за неговата любезност. Естествено, той не може да бъде считан за отговорен за многобройните недостатъци на тази книга.

Последното изречение може би трябва да бъде подчертано. Този коментар няма никакви претенции да бъде “последната дума” по предмета; всъщност, ако моята есхатология е правилна, църквата има много повече години пред себе си, за да напише много повече думи! Силно съм задължен на важния принос на много други коментатори – особено на Филип Карингтън, Остин Фарър, Дж. Мейсингбърд Форд, Мередит Клайн, Дж. Стюарт Ръсел, Мозес Стюарт, Хенри Баркли Суит и Милтън С. Тери – и се надявам, че съм се отнесъл справедливо към тях, като съм градил върху тяхната основа. Все пак болезнено осъзнавам, че задачата да коментирам величественото пророчество на Св. Йоан силно надвишава моите способности. Където не съм успял да изложа достатъчно посланието на Откровение, моля за снизходителността на моите братя и сестри в Христос, и сериозно желая техните коментари и поправки. Писмата нека да се адресират до мен на адрес: David Chilton, P. O. Box 2314, Placerville, CA 95667.

Моята възлюбена съпруга, Дарлин, винаги е била моят най-голям източник на насърчение. Нашите деца (Нейтън Дейвид, Джейкъб Израел и Абигейл Авива) изтърпяха нашето колективно “заточение в Патмос” с истинска Йоанова милост (смесена, може би, със спорадични избухвания на Воанергиеви гръмотевици!); и ако приказките им за лека нощ бяха по някакъв начин изпълнени с повече от обикновената квота от херувими, змейове, летящи конници и огнени мечове, те никога не се оплакаха.

Накрая, благодарен съм на моите родители, пастор и г-жа Харълд Б. Чилтън. Бях неизмеримо благословен да отрасна в дом, където Божието Слово е толкова високо почитано, толкова вярно поучавано и толкова истински живяно. Средата, която те изградиха, беше постоянно препълнена с музикално великолепие и богатство, докато атмосферата беше нагрята с бурни теологични дискусии, всичко в контекста на грижа за нуждаещи се, подслоняване на бездомни, хранене на гладни и довеждане до всички хора на скъпоценното послание на Благовестието. От влажните джунгли и оризови полета на Филипините до сенчестите поляни на Южна Калифорния, те ми представиха забележителен и незабравим пример за това какво означава да са слуги на Господа. Някои от моите най-ранни спомени са как съм гледал вярата на моите родители да бъде изпитвана отвъд това, което изглеждаше като граница на човешкото търпение; и когато Господ ги опитваше, те излизаха чисти като злато. Издигайки Свидетелството на Исус, понасяйки загубата на всички неща за да придобият Христос, те са това, което Св. Йоан увещава всички ние да бъдем: верни свидетели.

Тази книга е посветена на тях.

Дейвид Чилтън
Тайлър, Тексас
8 май 1986
Денят на Възнесение

ПРЕДГОВОР ОТ АМЕРИКАНСКИЯ ИЗДАТЕЛ

от Гари Норт

Със своята първа книга по есхатология, Възстановеният рай,[1] Дейвид Чилтън постави началото на есхатологично съживление. “Революция” би била много силна дума, защото неговият възглед е стар, простиращ се до ранната църква. Но изведнъж, Възстановеният рай започна да влияе върху религиозни водачи и учени, които вярваха, че библейската позиция за обществена победа беше мъртва – реликва от деветнадесети век. Сега идва Дни на въздаяние, изложение стих по стих на най-трудната книга от Библията, книгата Откровение. Това, което беше обобщено във Възстановеният рай, сега се покрепя с глава и стих – всъщност, изобилие от глави и стихове. Тази книга ще стане новият справочен труд по книгата Откровение. Невероятно, стилът на Чилтън е толкова жив, че малко читатели въобще ще забележат, че авторът е хвърлил научна бомба. Консервативният християнски академичен свят ще бъде безмълвен; Чилтън представи забележително екзегетично предизвикателство срещу онези, които се придържат към традиционните конкурентни есхатологии, които аз отбелязвам като песимилениализъм.

Това не е просто поредният скучен коментар върху книгата Откровение. Дори ако беше само това, той би бил голямо събитие, защото публикуването на какъв да е консервативен, вярващ в Библията коментар върху книгата Откровение е голямо събитие. Амилениалният коментар на У. Хендриксън, Повече от победители (W. Hendrickson, More Than Conquerors), беше публикуван през 1940 и е по-малко от половината от размера на този, и не е на същото ниво по отношение на библейската наука. Откровението на Исус Христос на Джон Уолвурд (John Walvoord, The Revelation of Jesus Christ) излезе преди повече от две десетилетия, и той също е само наполовина на труда на Чилтън. Въпреки цялото внимание към библейското пророчество през двадесети век, цялостните коментари по тази най-пророческа от библейските книги са рядкост.

Те винаги са били рядкост. Малцина коментатори са се осмелявали да обясняват книгата. Жан Калвин поучава върху всички книги на Библията, освен една: Откровение. Мартин Лутер написа нещо от порядъка на стотици томове материали – колкото тези на Калвин или повече – но не е написал коментар върху Откровение. Мозес Стюарт написа голям коментар в средата на деветнадесети век, но той е забравен днес. Книгата Откровение се е съпротивлявала почти на всички предишни опити да бъде отключена нейната съкровена тайна. Сега Дейвид Чилтън откри тази тайна, този отдавна изгубен ключ, който разшифрова кода.

Този отдавна пренебрегван ключ е Старият Завет.

Старозаветната основа

“Много забавно,” може би си казвате. Добре, ще призная: наистина е забавно – особено забавно, не "забавно, ха-ха." Това, което Чилтън прави, е да се връща отново и отново към Стария Завет, за да разбере смисъла на разказвателната рамка на апостол Йоан. Тази техника работи. Тя е единствената техника, която наистина работи!

Хората, които никога не са работили лично с Чилтън, не могат истински да оценят неговото подробно познание на Библията, особено на Стария Завет. Използвал съм го десетки пъти като мой личен конкорданс. Той работеше в съседната стая. Виках му, “Хей, Дейвид, знаеш ли къде мога да намеря текста за . . . ?” Казвах някакъв смътен спомен за библейски разказ, или някой откъснат стих, който блуждае из паметта ми, и той почти веднага ми казваше главата. Може и да не знае точния стих; обикновено отклонението беше в границите на три или четири стиха. Това беше винаги достатъчно близко. Рядко се случваше да не може да се сети за стиха; дори тогава той се заравяше из огромната си лична библиотека докато го намери. Това никога не му отнемаше много време.

В тази книга той е взел своята забележителна памет върху Стария Завет, и я е смесил с тълкувателната техника, развита от Джеймс Джордан в неговата книга Съдии: Божията война срещу хуманизма (1985).[2] Джордан работи с десетки старозаветни символи, които е отсял от историческите разкази и описанията на Скинията и Храма. Тогава той прилага тези символи и модели към други паралелни библейски разкази, включително към новозаветното описание на живота на Христос и на ранната църква. Никой не прави това по-добре от Джордан, но Чилтън успешно е приложил по много творчески начини тази библейска херменевтика (принцип на тълкувание) към книгата Откровение. Чилтън не е първият автор, който прави това, както разкриват неговите бележки под линия и приложения, но той несъмнено е най-добрият в това, което християнската църква е произвела досега по отношение на книгата Откровение. Тези старозаветни истории и символи, взети като основа, обясняват трудните текстове в Откровение. Той изяснява множеството връзки между старозаветния и новозаветния символен език и исторически сведения. Ето защо неговият коментар е толкова лесен за четене, независимо от величината на това, което той е постигнал в академично отношение.

Липсващото звено: Заветната структура

Все пак имаше липсващо звено в картината, и това задържа книгата в компютъра на Чилтън поне още една година. Това липсващо звено беше намерено през есента на 1985 от пастор Рей Сътън. Сътън беше сериозно изгорен при нещастен случай в кухнята, и неговата подвижност беше драстично намалена. Той работеше върху ръкопис за символизма на тайнствата, когато се натъкна на много важна връзка. Връзката беше дадена от професор Мередит Клайн от Уестминстърската семинария. Години по-рано, той беше прочел изследванията на професор Клайн върху древните договори за покровителство (царски договори) в древния Близък Изток.[3] Езическите царе установявали договори със своите васали. Клайн посочва, че тези договори са сходни на структурата на Книгата Второзаконие. Те имали пет части: (1) идентификация на царя; (2) историческите събития, които водят до установяването на завета; (3) постановления (условия) на завета; (4) предупреждение за съд срещу всеки, който не се подчини, но обещание за благословение към този, който се подчини; (5) система на препотвърждаване на договора при смъртта на царя или на васала.

Клайн разви някои от значенията на тази заветна схема. Сътън разви много повече. Тези забележителни, преломни открития могат да се намерят в неговата книга За да преуспееш (1987).[4] Но по-важно, той забелязва, че тази пет-точкова заветна структура определя книгите Псалми, Осия, Матей, Евреи 8 и няколко от Павловите послания. Подробното развитие на тази заветна структура от Сътън трябва да се счита за най-важният теологичен прелом в движението за Християнска реконструкция след публикуването на Институти на библейския закон на Р. Дж. Ръшдуни през 1973 (R. J. Rushdoony, Institutes of Biblical Law). След като Сътън откри тази пет-точкова заветна структура, аз я забелязах в Десетте Заповеди, точно преди да завърша моя икономически коментар върху Десетте Заповеди.[5]

Сътън представи своето откритие в серия от вечерни часове за изучаване на Библията. Първата вечер, когато Чилтън чу за него, беше зашеметен. Той дойде при Сътън след поучението и му каза, че това е със сигурност ключът към структурата на Откровение. Той се опитваше да работи с четири-точков модел и беше стигнал до задънена улица. Чилтън се върна към своята работа и за няколко седмици преработи своя ръкопис. След няколко месеца той го завърши, три години и половина след началото. (Време, времена и половин време.)

Теологията на Тайлър, Тексас

Уверен съм, че Дни на въздаяние ще получи своя дял от оплюване – от много лагери, по много причини. Реторичната брилянтност на Чилтън ще направи този подход рисков за критиците, които го направят черно на бяло, но непубликуваните мърморения и клевети ще се разпространят бързо. Чилтън ще привлече много огън поради своите впускания в библейски символизъм и поради своя аргумент, че структурата на книгата Откровение е същата като тази на Второзаконие. Това, което читателят трябва да разбере от началото, е, че тези две открития, макар и изпълнени с голямо умение, са извлечени от книгите на Клайн, Джордан и Сътън. Чилтън не трябва да бъде нарочван за някакъв изолиран теологичен отцепник, който просто си изсмуква от пръстите своите открития – или по-лошо, от мръсни пръсти. Той стигна до тези идеи докато работеше с други хора в това, което е известно като “групата от Тайлър,” разположена в Тайлър, Тексас, град с около 75,000 души в Източен Тексас.

Тази книга е добър пример, за добро или лошо, за това, което е известно като “теология на Тайлър.” Тази теология е част от по-голямо интелектуално движение, наречено Християнска реконструкция, също наречено “теономия,” макар някои членове на тези мисловни школи да предпочитат да избягват тези названия. Най-общото название е “теология на господството.”

Има много хора, които застъпват теологията на господството, които не са теономисти, а има теономисти, които не са “Тайлъристи.” Всъщност, те много високо заявяват, че не са Тайлъристи. Те биха направили всичко, за да обяснят на хората доколко не са Тайлъристи. Те почти са стигнали до това да определят себе си и своите служения като “не-Тайлъристи.” (Има една сцена в стария филм “Дракула,” когато професорът бързо показва едно разпятие пред Бела Лугози, който незабавно се обръща настрана и загръща своето наметало върху лицето си. Винаги се сещам за тази сцена, когато мисля за тези хора, които казват на други за Тайлър. Някой ден бих желал да извадя бързо табела “Добре дошли в Тайлър” пред тях, само за да видя какво ще се случи.) Познавам няколко от тях, които може би някой ден ще искат да започнат църкви с имена като “Първа Не-Тайлъритска Църква в . . . .” Познавам друг, който смята своята група за “Първи утринен неделен не-тайлъритски курс за изучаване на Библията.” Затова те няма да оценят книгата на Чилтън. Те ще обвиняват Чилтън за приемането на идеи, които биват разпространявани от Източен Тексас. Дори и да са съгласни с някои от неговите аргументи, те са заразени със сериозен синдром на НОН – “Не е Открито при Нас” – често срещана болест между интелектуалците.

Накратко, те може да атакуват Дни на въздаяние, но всъщност атакуват Джордан и Сътън. Читателите предварително трябва да са наясно с тази възможност. Има повече неща в тази книга, отколкото това, което се вижда.

Две неща правят Тайлъровата теология уникална в лагера на Християнската реконструкция: (1) нейното силно ударение върху църквата, със седмично причастие; и (2) нейната сериозна употреба на пет-точковия заветен модел. Заветната теология, особено църковният завет, не са били важна тема в трудовете на някои от не-Тайлъровите водачи в движението на Християнската реконструкция. Теологично казано, първоначалните “четири точки на Християнската реконструкция,” които Чилтън и аз обобщихме[6] – провидение (Божието върховенство), библейско презумптивно мислене (апологетиката на Ван Тил: Библията е отправна точка и последната инстанция), есхатологичен оптимизъм (постмилениализъм) и библейски закон (теономия) – бяха недостатъчни. Петата точка, заветната теология, и конкретно пет-точковият модел на Сътън, беше прибавена в края на 1985, за да завърши теологичната рамка.

Дни на въздаяние се занимава специално със заветната структура на Откровение и с историческата насоченост на нейните текстове за съда. Ако, както Чилтън твърди толкова брилянтно, тези текстове за непосредствено осъждение и разруха се отнасят за падането на Ерусалим през 70 от Хр., тогава няма законен начин, по който да се гради тезата за Голямата скръб в бъдещето. Тя отдавна е отминала. Следователно, книгата Откровение не може да бъде законно използвана да се поддържа тезата за есхатологичния песимизъм. Много читатели ще отхвърлят тази теза още сега. Тези, които са сериозни относно Библията, ще довършат четенето на книгата преди да отхвърлят неговата теза.

Песимизъм

Мнозинството от християните са вярвали, че нещата ще стават все по-зле в почти всяка област на живота, докато Христос се върне със Своите ангели. Премилениалистите вярват, че Той ще установи земно видимо царство, с Христос като владетел и физически присъствуващ. Амилениалистите не вярват в никакво земно видимо царство преди крайния съд. Те вярват, че само църквата и християнските училища и семейства ще представляват видимо царството на земята, и светът ще пада все повече под господството на Сатана.[7] И двете есхатологии учат земното поражение на църквата на Христос преди Неговото физическо завръщане във власт.

Един проблем с такъв възглед е, че когато дойдат предсказаните поражения в живота, християните имат теологичен стимул да свият рамене и да си кажат: “Такъв е животът. Бог пророкува, че именно така ще бъде. Нещата стават по-лоши.” Те четат страшните заглавия във всекидневниците и си мислят: “Второто идване на Исус ще бъде всеки момент.” Вътрешната сила, от която хората се нуждаят, за да се възстановят от обичайните външни поражения в живота, бива изтощавана от теология, която проповядва неизбежно земно поражение за църквата на Исус Христос. Хората си мислят: “Ако дори Божията свята църква не може да тържествува, тогава как мога аз да очаквам да тържествувам?” Затова християните стават психологически пленници на песимистичните заглавия, продавани от вестниците.

Те започват с погрешната презумпция: неизбежното поражение в историята за Христовата църква от земните сили на Сатана, въпреки факта, че Сатана беше смъртоносно наранен при Голгота. Сатана не е “жив и здрав на планетата Земя.” Той е жив, но не е здрав. Да се твърди друго означава да се настоява за историческото безсилие и обществена незначимост на Христовото дело на Голгота.

Съживление на оптимизма

Макар че в продължение на окло един век песимистичните есхатологии бяха популярни, винаги е имало алтернативна теология, теологията на господството. Тя е била господствуващата вяра на пуританите през първото поколение (1630-1660), когато започват да покоряват пустошта на Нова Англия. Тя също е била общата вяра в епохата на Американската революция. Започва да запада под яростната атака на дарвинистката еволюционна мисъл през втората половина на деветнадесети век. Изчезва почти напълно след Първата световна война, но днес бързо се завръща. Есхатологичните книги на Дейвид Чилтън сега са основният манифест в това съживление на теологичния оптимизъм.

Днес движението за Християнска реконструкция е привлякло някои от най-добрите и най-умните млади писатели в Съединените Щати. Едновременно с това в харизматичното движение става голяма промяна в есхатологичната перспектива. Това съчетание от сериозни, дисциплинирани, увлекателни, ориентирани към господството учени и ентусиазмът и огромните мнозинства на ориентираните към победата харизматици представят огромно предизвикателство пред познатия, обвързан с традицията, остаряващ и най-вече ориентиран към настоящето консервативен протестантизъм. Това представлява нещо, което би могло да стане най-важната теологична промяна в американската история, не само през този век, но в историята на цялата нация. Очаквам тази промяна да бъде видима до 2000 година – година на големи есхатологични спекулации.

Ако съм прав, и ако тази промяна се осъществи, през следващите два-три века Дни на въздаяние ще бъде изучавана от историците като първичен исторически документ.

Произвеждане на нови ръководители: Ключът за оцеляването

Тъй като песимилениализмът не може да предложи на студентите дългосрочна надежда в тяхното земно бъдеще, и двете версии са претърпели обществена загуба. Това отдръпване от обществената дейност стига до кулминация през съдбовните 1965-71 години. Когато светът премина през психологическа, обществена и интелектуална революция, къде бяха обоснованите и конкретно християнски отговори за належащите проблеми на онази бурна епоха? Нищо по същество не дойде от традиционните семинарии. Сякаш техните академични съвети вярваха, че светът никога няма да отиде отвъд актуалните проблеми на 1952. (И дори тогава, през 1952, семинарните професори бяха почти шептящи.) Ръководителите на традиционното християнство изгубиха своята възможност да спечелят най-добрите умове на поколението. Те изглеждаха смутени и объркани. Имаше причина за това. Те наистина бяха смутени и объркани.

През 70-те само две групи в християнската общност излязоха пред християнската общественост и обявиха: “Ние имаме библейските отговори.”[8] Те бяха в двата противоположни края на политическия спектър: теолозите на освобождението от ляво и християнските реконструкционисти от дясно.[9] Оттогава битката между тези две групи става все по-ожесточена. Книгата на Чилтън, Производителните християни във века на манипулаторите чрез вина (1981)[10] е най-важният документ в тази теологична конфронтация. Но от обърканата среда е нямало никакви ясно формулирани библейски отговори към някоя от тези две позиции.

Бъдещето на песимилениализма се разлага. С усилването на световните обществени кризи, и след като става ясно, че традиционното консервативно протестантство все още няма ефективни, конкретни, осъществими отговори на кризите на нашето съвремие, вероятно ще се извърши драстична и понастоящем неочаквана промяна на християнската мисъл – събитие подобно на срутването на язовирна стена. Ще има революция в начина, по който мислят милиони консервативни християни. Тогава ще има революция в това, което те правят.

Теолозите на освобождението няма да спечелят тази битка за умовете на християните. Ще има религиозна враждебна реакция срещу левицата в размер, който не е виждан в Запада от болшевишката революция насам, и може би от Френската революция насам. В този момент само една група ще притежава в наличен резерв система от интелектуални ресурси, способна да противодействува на хуманизма: християнските реконструкционисти, т.е. тези, които проповядват господство, и още по-точно, които проповядват господство чрез завет. С тази интелектуална основа, предвид съществуването на катастрофични обществени, икономически и политически условия, те ще поемат ръководството на консервативното протестантство. Съществуващите протестантски водачи подозират това и не харесват последствията. Независимо от това, те са неохотни или неспособни да направят каквото е необходимо, за да се противостои на това развитие. Конкретно, те не произвеждат интелектуалните ресурси, които да противопоставят на направеното от християнските реконструкционисти.

Вместо това те мърморят. Тази тактика ще се провали.

Смълчаване на критиците

Повече от две десетилетия критиците укоряваха християнските реконструкционисти с този рефрен: “Хора, вие просто не сте представили никаква библейска екзегетика, за да докажете вашата теза за есхатологичен оптимизъм.” Тогава дойде Възстановеният рай през 1985. Мъртвешка тишина обгърна предишните гласовити критици. Сега идва Дни на въздаяние. Сега тишината ще стане оглушителна. Подозирам, че твърде малко критици ще отговорят черно на бяло, макар че ако откажат да отговорят, те приемат по този начин валидността на доклада на следователя: смърт чрез задавяне (в гърлото са открити бележки под линия).

О, може да има няколко бързо написани критики на книгата в нечетени християнски научни списания. Професор Лайтнър от Даласката семинария може да напише един, както несполучливия коментар от една страница, който написа върху Възстановеният рай, в който той всъщност казва: “Вижте сега, този човек е постмилениалист, а вие трябва да разберете, че ние тук в Даласката семинария не сме!”[11] Може да има няколко кратки пренебрежителни забележки в популярните евтини книги за незначимото и временно съживление на цялостната теология на господството. Но няма да има успешен опит на научни ръководители от различните песимилениални лагери да отговорят на Чилтън. Има причина за това: Те не могат да отговорят успешно. Както казваме тук в Тайлър, те просто нямат конете. Ако не съм прав за тяхната теологична неспособност, тогава ще видим изчерпателни, подробни статии, показващи защо книгата на Чилтън е напълно погрешна. Ако не ги видим, можете спокойно да заключите, че нашите противници са в дълбок проблем. За да покрият своите голи флангове, те ще бъдат изкушени да предложат известния рефрен: “Няма да удостоим такива нелепи аргументи с публичен отговор.”

Това е като да се каже, те ще издигнат интелектуално бяло знаме.

Критиците на Чилтън ще имат все пак проблем с този мълчалив подход. Проблемът е професор Гордън Уенхам, който написа предговора. Вероятно няма по-уважаван, вярващ в Библията коментатор на Стария Завет в англо-говорящия свят. Неговият коментар върху Левит поставя висок интелектуален стандарт. Ако Гордън Уенхам казва, че Дни на въздаяние си заслужава вниманието, тогава пропускът да обърнат внимание би бил голяма тактическа грешка от страна на песимилениалистите.

Аз бих отишъл по-надалеч от Уенхам. Тази книга е епохален труд, най-добрият коментар върху Откровение в историята на Църквата. Тя налага нови стандарти чрез: (1) своето ниво на научна издържаност, (2) своите новаторски идеи на всяка страница и (3) своята четимост. Това уникално съчетание – почти нечувано в академичните среди – оставя интелектуалната опозиция почти беззащитна. Може да има малцина академични специалисти, които ще отговорят компетентно на тази или онази точка от Дни на въздаяние, но техните технически статии няма да бъдат широко четени, особено от средностатистическия пастор или мирянин. Също може да има един или двама теолози, които да се опитат да отговорят изчерпателно (макар да се съмнявам), но техните объркани изложения ще спечелят малцина нови последователи. (Имам предвид определен амилениален учен, който е познат със своите уникални проникновения за библейския символизъм, но чиито писания предават неговите идеи с яснотата на зен-будистки мисловни дразнители или на прес-конференциите на Александър Хейг.)

Основно, те се сблъскват с тактическия проблем да не привличат вниманието към тази книга измежду техните херменевтично изолирани последователи. Ако техните последователи някога седнат и прочетат Дни на въздаяние, Християнската реконструкция ще обере най-добрите и най-умните от тях. Защо? Защото земната надежда е по-лесна за продаване от земното поражение, поне на хора, които не са щастливи да приемат своето положение като исторически губещи. Днес много християни са изморени от губенето. Дори ако това означава да започнат да поемат отговорност – и точно това е смисълът на теологията на господството – нарастващ брой от умни, млади християни са готови да платят цената, за да спрат да губят. Така всяка разширена дискусия върху тази книга става кампания за вербуване за Християнската Реконструкция. Твърде много умни, млади читатели ще бъдат предупредени за съществуването на теологията на господството.

Нашите противници знаят това, затова не очаквам да видя някакво систематично усилие да бъде опроверган Чилтън в есхатологията, както не видяхме опит в книга да бъде опровергана Теономия на християнската етика на Грег Бансен (1977)[12] или Институти на библейския закон на Ръшдуни (1973).[13] Потенциалните критици имаха изобилие от време; те нямаха изобилие от конкретни отговори. Вярвам, че причината е, че библейската позиция за продължаващия стандарт на библейския закон е твърде силна. Нашите противници биха предпочели да останем мълчаливи и да спрем да повдигаме тези трудни етични въпроси. Нашите противници са притиснати в голяма дилема. Ако продължат да не отговарят, тяхното мълчание ще стане публично признание на интелектуално поражение. Ако отговорят, така ние ще имаме възможност да отговорим – а отговорите са мястото, където се трупат точки в академичния дебат. Когато не успееш да отговориш ефективно на възраженията, губиш дебата. Нашите противници разбират правилата на академичната игра. Те не започват конфронтацията.

В същото време те се нуждаят от нашите прозрения, за да разберат поне части от Библията. Виждал съм екземпляри от Институтите на Ръшдуни да се продават в Книжарницата на Даласката теологическа семинария. Те се нуждаят от неговите прозрения върху библейския закон, макар да не могат да се справят с основната теология на неговата книга. Просто го отпращат като някой маловажен по тези въпроси. Преструват се, че той не е представил монументално предизвикателство срещу диспенсационалистическата етика.[14] Те се преструват, че могат успешно да използват неговата книга като неутрален справочник за старозаветните казусни закони, но да избягнат по някакъв начин загубата на техните най-енергични ученици към движението за Християнска реконструкция. Кариерата на пастор Рей Сътън (завършил Даласката теологическа семинария) показва, че грешат.

В една популярна статия за нехристиянска аудитория двама фундаменталистки автори настояват, че макар прозренията на Р. Дж. Ръшдуни относно образованието и политиката са използвани от фундаменталистите, те не приемат сериозно неговите възгледи за царството. Когато техните християнски училища са подведени на съд от някой арогантен щатски прокурор, те извикват Ръшдуни, за да стане свидетел на защитата. Това става от средата на 70-те. Те се нуждаят от него. Знаят, че се нуждаят от него. Въпреки двамата фундаменталисти критици стигнаха до там да кажат, че едва ли някой в християнския свят приема сериозно неговите възгледи за Божието царство. “За щастие можем да кажем с увереност, че той представлява много малка група с абсолютно никакъв шанс да постигне своята програма.”[15]

Относно числата, те са прави: движението за Християнска реконструкция е малко. Относно младите хора, които могат да пишат и да говорят и да заемат ръководни позиции, двамата автори се закачат със смъртта – смъртта на тяхното собствено движение. Ако традиционните, песимилениални фундаменталистки интелектуални ръководители наистина имаха академичните отговори на днешните проблеми в обществения, икономическия и политическия живот, те нямаше да пият от извора на Християнската реконструкция. Но те пият. Няма друго място, на което да отидат.

Не очаквам да видя Дни на въздаяние за продажба в книжарницата на Даласката семинария. Не очаквам да я видя на никой списък за препоръчани книги на някоя традиционна диспенсационалистическа семинария. Ако тази книга спечели широка популярност сред следващото поколение диспенсационалистически пастори, ще има рязка смяна на ръководсвото вътре в диспенсационализма. Най-добрите и най-умните ще отсъстват. Ако студентите на Даласката семинария я прочетат, и също прочетат Възстановеният рай, професорите в Далас ще са подложени на трудни въпроси, такива, каквито не са чували никога от основаването на училището. (Ако студентите прочетат също За да преуспееш на Рей Сътън, академичният съвет ще се сблъска с революция.) Академичният съвет няма да си създава такъв краткосрочен проблем, но в дългосрочен план тази конспирация на мълчание ще струва скъпо на диспенсационализма. Вероятно тези книги няма да се продават също и в Теологичната семинария Грейс. И само да отбележа, нека да предскажа, че няма да видите книгите на Чилтън препоръчани и в недиспенсационалистическите семинарии, заради същите причини: те са твърде горещи, за да се борави с тях.

Ще бъда съвършено ясен: ако академичният съвет на някоя институция, наричаща себе си “вярваща в Библията теологична семинария,” не може да рискува да даде на своите студенти Възстановеният рай на Чилтън, За да преуспееш на Сътън и По този стандарт на Бансен (Greg Bahnsen, By This Standard) – три кратки, лесни за четене, минимално анотирани книги – защото се страхуват да не смутят мисленето на своите студенти, или защото не са готови да осигурят отговори на неизбежните въпроси на своите студенти, тогава този академичен съвет е издигнал бяло знаме пред християнските реконструкционисти. Това означава, че ние, реконструкционистите, сме спечелили теологичната битка.

Вече прибираме някои от техните най-умни младежи, и правим това редовно. Те тайно четат нашите книги и чакат техните преподаватели да кажат нещо в отговор. Техните преподаватели се крият. Те играят детската игра “да си представим.” “Да си представим, че тези книги никога не са публикувани. Да си представим, че нашите най-умни студенти не са привлечени от тях. Да си представим, че този потоп от бюлетини от Тайлър, Тексас не съществува. Да си представим, че християнският реконструкционизъм скоро ще отмине. Да си представим, че някой друг ще напише книга, която отговаря на въпросите, и че тя ще бъде издадена в началото на другата година.” Тази стратегия се проваля навсякъде в страната. Християнските реконструкционисти притежават списъците с адреси, които доказват това. Когато семинарните професори играят гигантска игра “да си представим,” тя е само въпрос на време.

Честно казано, силно съмнително е, че средностатистическият преподавател в типична вярваща в Библията семинария е готов да препоръча моята кратка евтина книжка насочена към юноши: 75 библейски въпроса, които вашите учители се молят да не зададете (1984).[16] Ето защо съм уверен, че преобладаващият теологичен консерватизъм ще бъде изкоренен. Академични съвети на семинариите, които би трябвало да атакуват хуманистичната цивилизация, са неспособни дори да защитят своите собствени позиции от евтини християнски книжки, да не говорим да заменят здраво укрепил се хуманистичен ред.

Ще го кажа направо: Нашите есхатологични противници няма да ни атакуват черно на бяло, освен в редки случаи. Те знаят, че ние ще отговорим черно на бяло, и че в този момент те ще бъдат затруднени. Те искат да избегнат това смущение на всяка цена – дори с цената да виждат своите най-умни младежи да се присъединяват към движението за Християнска Реконструкция. И, очевидно, това е доста изгодно за нас. Ези, ние печелим; тура, пак ние печелим.

Беззащитни традиционалисти

Ако някое движение открие, че е изправено пред посветени противници, които са започват цялостна кампания, самоубийствено е за него да седи и да не прави нищо. Почти също толкова самоубийствено е да прави нещо глупаво. Това, което обикновено се случва е, че водачите от удобните, самодоволни и интелектуално слаби движения твърде дълго не правят нищо, и тогава в паника се втурват и правят цяла серия от глупави неща, започвайки с публикуване на статии или книги, които са видимо неефективни в очите на младите хора, които биха станали един ден бъдещите ръководители на движението.

Най-важната тактика, която съществуващото ръководство може да приложи, е програма за убеждаване на бъдещите ръководители на движението, че движението има видението, програмата и основните принципи, с които да победи всички врагове. За да са убедителни, тази тактика изисква доказателство за такова превъзходство. Понастоящем такова доказателство липсва в традиционните песимилениални групи. Те започват с презумпцията, че Бог не е дал на Своята църква видението, програмата и основните принципи за победата над Божиите врагове, дори с Христовата победа над Сатана на Голгота като основа на служението на Църквата.

Традиционните песимилениалисти издават боен вик: “Елате при нас; ние сме исторически губещи.” Те са построили своите институции чрез привличането на хора, които са доволни да останат исторически (преди Второто идване) губещи.

Разберете, че тук обсъждам традиционните песимилениалисти. С промяната на климата на християнското мнение откриваме, че сега се появяват по-млади, енергични и ориентирани към обществено действие премилениалисти и амилениалисти. Това ще продължава. Те настояват, че също могат да бъдат оптимисти за царството и обществени активисти. Настояват да бъдат наричани членове на движението на теологията на господството. Не виждам някакво доказателство, че са готови да влязат в писмена дискусия за това как техните есхатологии са съвместими със земния оптимизъм през “Епохата на Църквата,” но съм щастлив да ги видя да се качват на борда на Добрия Кораб Господство. Но трябва да посоча, че във всички семинарии и в големите издателски къщи все още не се вижда такъв оптимизъм. Традиционните песимисти все още управляват тези институции. Това в края на краищата ще се промени, но може би ще отнеме десетилетия.

Есхатологичният оптимизъм е първата стъпка в пътешествието на много хора към теологията на господството. Затова ръководителите с по-традиционен възглед са толкова притеснени. Те осъзнават същността на тази първа стъпка: краят на пътя за песимилениализма.

Диспенсационализъм

Това, което не се разбира от повечето хора е, че е нямало голям диспенсационалистически коментар върху книгата Откровение след Откровението на Исус Христос на Джон Уолвурд (John Walvoord, The Revelation of Jesus Christ), публикувано през 1966 от Moody Press и преиздавано многократно. Дори по-важно, нямало е голям диспенсационалистически коментар върху Откровение преди книгата на Уолвурд. Разберете, коментарът на Уолвурд се появи 96 години след Исус идва на У. Е. Б. (W. E. B. Jesus Is Coming), книгата, която даде началото на популярната фаза на диспенсационализма в Съединените Щати. Той се появява повече от половин век след Scofield Reference Bible (1909). Накратко, екзегетиката, която предполагаемо доказва тезата на диспенсационализма, дойде едва в края на историята на диспенсационалистическото движение, точно по времето, когато Р. Дж. Ръшдуни публикува своите първи обществено и правно ориентирани книги. Диспенсационалистите биха могли да посочат само няколко книги със заглавия като Лекции върху Откровение или Бележки върху Откровение. Накратко, парченца от Откровение, но нищо цялостно – не и след повече от век от премилениален диспенсационализъм. Библиографията в книгата на Уолвурд изброява съвсем малко открито диспенсационалистически коментари върху тази книга на Библията, за която най-много бихме очаквали, че ще бъде познавана от диспенсационалистите стих по стих.

Каквито и заключения да правим за историята на диспенсационализма, неговата широка популярност няма никаква връзка с някакво систематично изложение на книгата, която диспенсационалистите твърдят, че е най-изпълнената с пророчества книга в Библията. Всъщност, средностатистическият диспенсационалист вероятно не притежава, не е чел и никога не е чувал за нито един диспенсационалистически коментар върху книгата Откровение. Също е съмнително е, че неговият пастор познава такъв, освен този на Уолвурд, който по размери е на половината на Чилтъновия.

Обратно, издаването на двете книги по есхатология на Чилтън, заедно с много по-малко екзегетичната книга на Ръшдуни, Да дойде Твоето царство (R. J. Rushdoony, Thy Kingdom Come, 1970), в ранните етапи на движението за Християнска реконструкция дава първостепенна рола на основополагащата екзегетика, както е и правилно. Вече имаме зад себе си извършена основната екзегетична работа. Първите две книги по есхатология на Чилтън са въвеждащи, не окончателни. Той и други ще продължат да изграждат върху тяхната основа. Ако те не продължат да градят, тогава движението е мъртво. Всяко движение, което се специализира в повторното публикуване на “класика” и което не произвежда нов откривателски материал, е мъртво. Нашите противници много скоро ще научат, че това движение не е мъртво. Ние сме още в самото начало на издаването на книги.

Идеята е, че е важно да положите основите в началото, ако възнамерявате да реконструирате цивилизацията. Ето това не правят диспенсационалистите, 1830-1966, може би защото никога не са възнамерявали да променят цивилизацията. Те се стремиха само да избягат от това, което считаха за по-неприятни характеристики на съвременната цивилизация, неща като алкохола, цигарите, филмите и обществените танци. (Често съм казвал, че ако противниците на абортите разпространят слуха, че местният аборционист дава чаша бира на всяка жена, за да успокои своите нерви след аборт, до една седмица половината фундаменталисти в града ще са в редиците на протестиращите пред неговата клиника.)

Амилениализъм

Протестантските амилениалисти, които са предимно членове на холандски или лутерански църкви, или църкви повлияни от европейската континентална теология, имат много по-силна академична традиция зад себе си. Тя се простира назад до Августин. Чилтън ползва тези амилениални традиции при обясняването на библейската образност. Въпреки това Чилтън показва, че тази образност може да се разбере много по-добре в рамката на християнския прогрес в историята, отколкото в рамка, която предполага нарастващо историческо поражение пред нарушителите на завета.

Фундаменталното послание на библейската есхатология е победа, във времето и на земята (в историята) – цялостна победа, не просто психологически вътрешна победа от вида “усмивка на лицата, радост в сърцата.” Накратко, той използва ефективно техния научен принос, но не става зависим от техните основни есхатологични презумпции. (Отново, имам предвид споменатият преди анонимен теолог, чийто отговор към всичко това е лесно предвидим: още много каменно мълчание. Дискретността е най-добрата част от храбростта. Той беше напълно опроверган от друг реконструкционист по друг предмет, така че, разбираемо, той е малко предпазлив.)

Истината е, че амилениалните църкви не са много забележителни с някакви евангелизационни програми. (Тези, които използват материалите “Евангелска експлозия” на Презвитерианската Църква Корал Ридж, са изключение от това основно правило.) Тези църкви не са на теологичната арена, и не предизвикват хуманистите и кой да е друг. Членовете виждат своите църкви като устояващи на въздействието, като защитни крепости или като пристанища в обществената буря. Тези църкви просто не са в настъпление. Те не очакват да постигнат нищо в обществото. Те също не очакват да видят вълна на новоповярвали. Вероятно няма скоро да изгубят много хора в полза на Християнската реконструкция. Бавната ерозия към либерализъм, модернизъм и теология на освобождението ще продължи да ги притеснява, както ги е притеснявала в миналото, но няма да има големи дезертирания. Също няма да има големи победи. Те ще останат духовни, защитни укрепления сред повратен момент в световната история.

Исторически премилениализъм

Няма никакъв исторически (не-диспенсасционалистически) премилениализъм, институционално казано. Историческите премилениалисти са разпръснати в църкви, които са доминирани или от диспенсационалистически премилениалисти, или от амилениалисти. Теологичната семинария Covenant съществува, но нейните възпитаници биват поглъщани в църкви, които са официално есхатологично неутрални, т.е. църкви ръководени от амилениалисти. Историческият премилениализъм не е бил самостоятелна теологична сила през този век.

Заключение

Дейвид Чилтън ни снабди с шедьовър. Той написа епитаф:

Песимилениализъм
71 г. от Хр. – 1987 г. от Хр.
“Ние проповядвахме поражение, и го получихме!”

Хвърлям ръкавицата към противниците на движението за Християнска реконструкция. Предизвиквам всички кандидати, и го правя по хитър начин: “Преборете се с Чилтън.” Нещо повече, “Преборете се с Бансен.” Ако някой иска да се бори с мен, ще си включа компютъра и ще му дам най-добрия си отговор, но аз съм толкова сладък и безобиден човек, че не очаквам някой да си пропилява времето да се опитва да ме бие. Но е добре някой в съответните противни песимилениални лагери да започне да дава отговори на това, което християнските реконструкционисти са написали досега. Конкретно, добре е някой да се подготви да напише коментар върху Откровение, по-добър от Дни на въздаяние. Уверен съм, че никой не може. От сега нататък ще има само три вида коментари върху книгата Откровение:

Които се опитват да разширят Чилтън
Които се опитват да опровергаят Чилтън
Които се преструват, че Чилтън го няма

Тайлър, Тексас
17 декември 1986

[1] David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth: Dominion Press, 1985).

[2] James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, Texas: Geneva Ministries, 1985).

[3] Kline, Treaty of the Great King (Grand Rapids: Eerdmans, 1963); препечатана отчасти в неговата по-късна книга Structure of Biblical Authority (Grand Rapids: Eerdmans, 1972).

[4] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986)

[5] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986).

[6] Gary North and David Chilton, “Apologetics and Strategy,” Christianity and Civilization, 3 (1983), pp. 107-16.

[7] Gary North, Dominion and Common Grace (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), особено глава 5. (Български превод на книгата: Гари Норт, Господството и общата благодат, глава 5, “Есхатологията и библейският закон.”)

[8] Франсис Шефър заявяваше още от 1965, че хуманистичната цивилизация е празна черупка, и че тя няма земно бъдеще. Той повтаряше многократно, че християнството има въпроси, на които хуманизмът не може да отговори. Проблемът беше, че като калвинистки премилениалист той не вярваше, че някакви конкретно християнски решения могат да бъдат реализирани преди Второто идване на Христос. Той не посвещава много място в своите книги на конкретно християнски отговори на християнските въпроси, които задава, за да предизвика хуманистичната цивилизация. Той задава превъзходни обществени въпроси; предлага малко конкретно християнски отговори. Има причина за това: Чилтън и Норт, op. cit.

[9] През 1965-75 в силно ограничените кръгове на амилениалния калвинизъм се появи краткотрайно движение от северноамерикански холандски учени, школата на “космономичната идея,” позната също като нео-дойевердианци, по името на холандския правен учен и философ, Херман Дойеверд. Те направиха малко впечатление извън общността от северноамериканските холандци, и след това изпаднаха в забвение. Техните предшественици в началото на 60-те бяха по-консервативни, но след 1965 твърде много от тях станаха идеологически спътници на теолозите на освобождението. Не успяха да се състезават с по-твърдия радикализъм, представен от Sojourners и The Other Side, и изчезнаха.

[10] David Chilton, Productive Christians in an Age of Guilt-Manipulators: A Biblical Response to Ronald J. Sider (4th ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986).

[11] Bibliotheca Sacra (April-June 1986).

[12] Greg Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics, second edition, 1984. Издадена от Presbyterian & Reformed, Phillipsburg, New Jersey.

[13] R. J. Rushdoony, Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973).

[14] Единственият опит в книга от някой диспенсационалистически учен да опровергае теономистите е една непубликувана докторска дисертация в Даласката теологическа семинария: Ramesh Paul Richard, Hermeneutical Prolegomena to Premillenial Social Ethics (Херменевтичен увод към премилениалната обществена етика, 1982). Тя не е била публикувана дори в преработена форма. Разбираемо е защо: ужасно заглавие. По-лошо, дисертацията отстъпва твърде много теологични позиции на теономистите. Това показва кризата, с която се сблъсква диспенсационализмът днес.

[15] Ed Dobson and Ed Hindson, “Apocalypse Now?” Policy Review (Oct. 1986), p. 20.

[16] Gary North, 75 Bible Questions Your Instructors Pray You Won’t Ask (Spurgeon Press, P. O. Box 7999, Tyler, Texas 75711).

Част Първа

ВСТЪПЛЕНИЕ: ЧОВЕШКИЯТ СИН
(Откровение 1)

Въведение

Встъплението във Второзаконие (1:1-5) започва: “Ето думите. . . .”[1] След това текстът определя говорещия като Мойсей, на когото като посредник на Завета е било “заповядано” да даде и изложи Божия “закон” на Израел. “Така, Яхве е Върховен Владетел, който дава завет, а Мойсей е неговия пълномощник и посредник на завета. Така този раздел съответствува на встъплението на извън-Библейските мирни договори, които също определят говорещия, който заявява своето господство чрез завета и изисква подчинението на васала.”[2] Встъплението в Откровение започва с подобен израз: “Откровението на Исус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан, който възвести Божието слово и свидетелството Исус Христово – и всичко що е видял” (1:1-2)

Така целта на заветното Встъпление е да изяви господството на Великия Цар, обявявайки неговата трансцендентност и иманентност, и изяснявайки от самото начало, че васалите, Неговите слуги, трябва да се подчинят на Неговата воля. Библейските мирни договори излагат Божията трансцендентност и иманентност като говорят за една или повече от три дейности: сътворение, изкупление и откровение. Последните две са особено подчертани във Встъплението на Откровение. Вече отбелязахме наблягането върху божественото откровение в началното изречение, и това се подчертава от следващите стихове. Църквите трябва да “слушат думите на това пророчество и да пазят написаното в него,” и Господ изговаря специално благословение за тези, които се покоряват (1:3); Св. Йоан отново говори за себе си като този, който е донесъл свидетелство за “Божието слово и свидетелството за Исуса” (1:9); нещо повече, той разказва за откровението, което идва към него според стандарта и познатите образи на заветното откровение в цялата библейска история: “В Господния ден бях в изстъпление чрез Духа; и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: Каквото виждаш напиши на книга. . . .” (1:10-11; виж по-долу).

Изкуплението също се подчертава в този текст: “Исус Христос, Който е верният Свидетел, Първороден от мъртвите и Началникът на земните царе . . . Който ни обича и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си . . . и Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Баща, на Него да бъде слава и господство във вечни векове. Амин” (1:5-6). Още повече, за Христос конкретно се говори като за Изкупител, Човешкия Син, Който “идва с облаците” в Своето славно Възнесение към Бащата и идващ съд над Израел, за да получи световно господство, слава и Царство; Който ще бъде видян от “онези, които Го прободоха,” и за него ще скърбят “всички земни племена” (1:7; сравни Дан. 7:13-14; Зах. 12:10-14; Мат. 24:30; Йоан 19:37; Еф. 1:20-22). Видението на св. Йоан за Христос развива идеята за Неговото изкупително дело: Той е облечен като Първосвещеник (1:13), открит е като въплътената Божия Слава (1:14-15), Създателят и Вседържителят на света, Чието могъщо Слово излиза, за да завладее народите (1:16); Който умря, и възкръсна от мъртвите, и Който живее до вечни векове (1:17-18).

---

[1] Еврейското заглавие на Второзаконие е просто: Думите.

[2] Meredith G. Kline, Treaty of the Great King (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1963), p. 30.

1

ЦАР НА ЦАРЕТЕ

Заглавие и благословия (1:1-3)

1	Откровението на Исус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан,
2	който възвести Божието слово и свидетелството Исус Христово – и всичко що е видял.
3	Блажен, който прочита, и ония, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него; защото времето е близо.

1 Св. Йоан изяснява от началото, че неговата книга е откровение, откриване или разкриване на Божиите намерения. Тя не е предназначена да бъде тайнствена или загадъчна; тя категорично разкрива своя предмет. Конкретно, тя е Откровението на Исус Христос, което му даде Бог – с други думи, откровение, предадено от нашия Господ (ср. Евр. 1:2), за онова, което има да стане скоро. Следователно Откровение не се занимава нито с обхвата на световната история, нито с края на света, а със събития, които са били в близкото бъдеще за св. Йоан и неговите читатели. Както ще видим през целия коментар, Книгата Откровение е “заветен съдебен процес,” пророкуващ изливането на Божия гняв върху Ерусалим. Тя е пророчество за периода, познат в Писанието като “Последните дни,” т.е. последните дни на заветния народ Израел, “поколението” от четиридесет години (Мат. 24:34) между Възнесението на Христос (30 г. от Хр.) и падането на Ерусалим чрез римляните (70 г. от Хр.).[1] Тя предсказва събития, които св. Йоан е очаквал неговите читатели да видят много скоро.

Това ясно воюва срещу всякакво “футуристично” тълкувание на книгата. Футуристите твърдят, че св. Йоан предупреждава християните от своето време главно за неща, които те няма никога да видят – което означава, че книгата Откровение би била безсмислена в продължение на 1900 години! Да се твърди, че книгата има значение само за нашето поколение, е егоцентрично; и това е противно на свидетелството на самата книга. Трябва да се подчертае, че гръцкият израз за думата скоро съвсем ясно означава скоро, и тези, които първи са прочели израза, не са разбрали нищо друго освен именно това (ср. Лука 18:8; Деян. 12:7; 22:18; 25:4; Рим. 16:20; Откр. 22:6). Футуристичното тълкувание бива опровергано още от първия стих на Откровение.

Преди да продължим нататък, трябва също да отбележим, че началните думи на св. Йоан предполагат библейската философия за историята: Бог е Господар на всичко, Той има всеобхватен план за Своето творение, и Той управлява всеки атом от действителността според Своя план. В края на краищата, как Бог познава бъдещето? Библията не намеква, че Бог има някаква кристална топка, с която може да вниква в бъдещите събития. Помислете за това. В действителност няма такова нещо като “бъдеще,” в смисъла на нещо си “там,” което може да бъде предсказано, ако имаме подходящото оборудване. Да се каже, че нещо е в бъдещето, е просто да се каже, че то все още не съществува. Как тогава Бог познава бъдещето? Библията дава единствения отговор: Бог познава бъдещето, защото Той го е планирал:

Господ е поставил престола Си на небето; и Неговото царство владее над всичко. (Пс. 103:19)

Нашият Бог е на небето; прави всичко, що Му е угодно. (Пс. 115:3)

Пред Него всичките земни жители се считат за нищо; по волята Си Той действува между небесната войска и между земните жители; и никой не може да спре ръката Му, или да Му каже: Що правиш Ти? (Дан. 4:35)

В Когото станахме и наследство, като бяхме предопределени на това според намерението на Бога, Който действува във всичко по решението на Своята воля. (Еф. 1:11)

Така, макар “бъдещето” все още да не съществува, то е абсолютно определено и сигурно, защото всемогъщият Господар на вселената непогрешимо го е планирал. Той “съживява мъртвите, и повиква в действително съществуване онова, което не съществува” (Рим. 4:17). Бог знае всички неща цялостно, защото Той е планирал цялостно всички неща.

Артър Пинк пише: “Господ Бог всемогъщият царува. Неговото управление е над неживата природа, над дивите зверове, над човешките деца, над добрите и злите ангели и над самия Сатана. Никакво въртене на света, никакво светене на звезда, никаква буря, никакво движение на творение, никакви човешки действия, никакви дейности на ангели, никакви дела на Дявола – нищо във цялата огромна вселена не може да се случи по друг начин, освен по този, който Бог от вечността е определил. Това е основата на вярата. Това е отправната точка за разума. Това е котвата за душата, сигурна и устойчива. Не сляпата съдба, нито необузданото зло, нито човек или Дявол, а Господ Всемогъщият управлява света според Своето собствено благоволение и за Своята вечна слава.”[2]

Сега св. Йоан казва, че тези неща относно бъдещето са били явени на него, или “изобразени чрез знаци” от ангела. Употребата на думата ни казва, че това пророчество не трябва просто да се приема като “предварително написана история.” Това е книга на знаци, символично представяне на идващи събития. Символите не трябва да бъдат разбирани буквално. Можем да видим това от използването на същото поняние от св. Йоан в неговото Евангелие (12:33; 18:32; 21:19). Във всеки случай Христос използва същото дума за да “изобрази чрез знаци” бъдещо събитие чрез повече или по-малко символично означаване, вместо чрез прозаично, буквално описание. И това е като цяло формата на пророчествата в Откровение. Това е книга на символи от началото до края. Както Бийсли-Мъри добре казва, “Пророкът желае да изясни, че той не прави фотографиране на небето.”[3] Това не означава, че символите са неразбираеми; тълкуванието не е такова, каквото хрумне на всеки отделен човек. Нито, от друга страна, символите са написани в някакъв вид код, така че се нуждаем само от речник или граматика на символизма, за да “преведем” символите на нашия език. Единственият начин да разберем символната система на св. Йоан е да се запознаем добре със самата Библия.

2-3 Тук е изложена важна връзка. Стих 1 ни показва Исус Христос даващ Откровението на св. Йоан; сега св. Йоан казва, че той самият носи свидетелството на Божието Слово и свидетелството на Исус Христос. Така виждаме, че Исус е главният Носител на Свидетелството, свидетелствуващ на Своите слуги; и също виждаме, че св. Йоан свидетелствува за Христовото свидетелство. Той може да направи това, защото е един от Христовите служители и е станал като своя Господар. Давайки свидетелство, св. Йоан се съобразява с образа на Христос. Тези два модела – Христос и Неговите служители носещи двойно свидетелство, и Христовите служители носещи Неговия образ – продължават през цялата книга, и ще подпомогнат нашето разбиране за такива текстове като 11:4-12.

Тъй като това двойно свидетелство (книгата Откровение) е самото Божие слово, изговаря се благословение – първото от седемте “блаженства” на пророчеството (1:3; 14:13; 16:15; 19:9; 20:6; 22:7; 22:14) – върху хората, които са верни на неговото послание. Нека да отбележим особената форма на благословението, защото то предлага друго важно указание за съдържанието на книгата: Блажен, който прочита, и онези които слушат. Св. Йоан е написал това пророчество не само (или предимно) за индивидуално назидание, но за Църквата и нейното официално събиране за поклонение. От самото начало книгата Откровение е поставена в литургична обстановка, в която Четецът чете пророчеството към събранието. Гръцката дума за чете често се използва в Новия Завет за тази литургична дейност (Лука 4:16; Деяния 13:27; 15:21; 2 Кор. 3:15; Еф. 3:4; Кол. 4:16; 1 Сол. 5:27; 1 Тим. 4:13). Книгата Откровение, както ще видим, е силно свързана с литургията; всъщност, поклонението е централна тема на пророчеството. Като ни показва как Божията воля се изпълнява в небесното хваление, св. Йоан разкрива как Църквата трябва да изпълнява Неговата воля на земята.

От литургията на специалното хваление ние излизаме в света да служим на Бога в литургията на живота. Ние отговаряме на Истината (“Амин”) в специално хваление, и тогава отговаряме по-дълбоко в цялостно хваление, през целия ни живот. Следователно благословията на св. Йоан така не е само за този, който чете и за тези, които слушат, но за тези, които пазят неговото послание. Целта на книгата не е само да ни осведоми за “пророчески” събития. Целта на апостолското поучение винаги е етична: То е написано да произведе “чистосърдечна любов от добра съвест и нелицемерна вяра” (1 Тим. 1:5). Откровение ни дава заповеди, които да пазим, и особено читателите от първи век е трябвало да се вслушат и да се покорят на неговото поучение, защото кризата е била надвиснала над тях. Времето е близо, предупреждава св. Йоан, отново наблягайки върху съвременната значимост на своето пророчество. Той повтаря това предупреждение в края на книгата (22:6-7, 10). Древният свят скоро е щял да изпадне в смутове, когато царства се разклащат и срутват до основите си, и християните са се нуждаели от Откровение като стабилно ръководство през периода на идващата драматична промяна. Краят на света е наближавал – не унищожението на физическата вселена, а преминаването на стария световен ред, управлението на света около централното светилище в Ерусалим. Бог основа нов народ, ново свещенство, ново човечество, покланящо се в ново светилище. Божият Дом беше пред пълно завършване, и старото временно обиталище, като строително скеле, щеше да бъде разрушено.

Поздрав и Славословие (1:4-8)

4	Йоан до седемте църкви, които са в Азия: Благодат и мир да бъде на вас от Онзи, Който е, и Който е бил, Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол,
5	и от Исуса Христа, който е верният свидетел, първородният от мъртвите и началникът на земните царе. На Този, Който ни люби, и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си.
6	и Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство във вечни векове. Амин.
7	Ето, иде с облаците; и ще Го види всяко око, и ония, които го прободоха; и всички земни племена ще възридаят за Него. Така е. Амин.
8	Аз съм Алфа и Омега, казва Господ, Който е, и Който е бил, и Който иде, Всемогъщият.

4-6 Св. Йоан отправя своето пророчество към седемте църкви в Азия. Очевидно е от описанието, което следва (глави 2-3), че той категорично има предвид тези действителни църкви. Идеята, защитавана от Скофилд и други, че те представляват “седем периода на духовната история на Църквата,”[4] е обикновена измислица, без обективни доказателства; и е доста произволно и избирателно приложена. Има поне три неверни презумпции, поддържани от хората, които защитават тази доктрина.

Първо, доктрината за “седемте епохи” предполага, че Книгата Откровение покрива цялата църковна история, от началото до края. Защитавайки своя възглед, Скофилд казва: “Не е за вярване, че в пророчество, което покрива църковния период, няма да има такъв преглед.”[5] Много вярно, може би; но кой казва, че книгата Откровение покрива църковната история? Св. Йоан със сигурност не го прави. Неговото единствено твърдение е, че пророчеството засяга “онова, което има да стане скоро” (1:1), и че времето, за което той говори, е близо (1:3). Така, най-основната презумпция на възгледа за “седем епохи” е напълно погрешна.

Втората презумпция счита, че Църквата ще завърши в поражение и отстъпничество: Лаодикийската, хладна, практически отстъпила църква, за която Христос няма нищо добро за казване (3:14-22), трябва да символизира Църквата на Исус Христос в края на епохата. (Следствие от този възглед е, че “Последните дни,” за които се говори в Писанието, през които отстъплението е широко разпространено, са действителните последни дни от земната история.) Разбира се, това, което настоящият коментар е замислен да демонстрира, е истината, че Църквата завършва историята в победа и тържествуване; така нищо повече не е нужно да бъде казано тук. Но е важно да отбележим, че идеята за отстъпление в последното време е предварителна презумпция на възгледа за “седемте епохи”; и тези, които го защитават, предварително са приели за даденост онова, което твърдят, че доказват.

Третата презумпция, разбира се, е че ние живеем в последната епоха на Църквата (отново, трябва да отбележим, че тези хора твърде често са неспособни да мислят, че самите те живеят в друго време, освен в кулминационната точка на историята). Тази презумпция е погрешна. Пророчествата за славното състояние на Църквата, които ще се изпълнят преди завръщането на Христос, са далеч от своето изпълнение. Ние вероятно имаме хиляди години напред преди Края. Все още сме в ранната Църква! И макар да е модерно за съвременните християнски интелектуалци да говорят за нашата цивилизация като “пост-християнска,” ние трябва да обърнем това и да го направим библейски правилно: Нашето общество не е пост-християнско – нашето общество е все още пред-християнско![6]

Макар по тази причина да не можем да твърдим, че седемте църкви представляват седем епохи в църковната история, има важен момент, който трябва да бъде отбелязан тук. Фактът, че седем църкви са споменати в книга, пълна с числени символи, не трябва да бъде пренебрегнат. Седем е числото в Писанията, което показва качествена пълнота, същностното естество на едно нещо (както десет посочва “множество,” количествена пълнота); тук това представлява факта, че Откровението е предназначено за цялата Църква във всяка епоха. Посланията към църквите в Азия трябва да се прилагат към всички, точно както Павловите послания до римляните и коринтяните имат световно значение. Но когато прилагаме тези писма, трябва да сме внимателни да не ги отделяме от техния исторически контекст.[7]

Св. Йоан използва характерната благословия на апостолите: благодат (благоволението на Бога, дадено на онези, които без Христос заслужават гняв) и мир (състояние на постоянно примирение с Бога чрез умилостивението на Христос). Тези благословения, казва той, са от всеки член на Божеството: Бащата, Святия Дух и Сина. Всеки от Тримата участва напълно и равноправно в даването на благодат и мир на избраните. Бащата ни е избрал преди създанието на света и изпрати Своя Син да ни изкупи; Синът, вместо нас, живя съвършен живот в покорство на Закона и плати пълното наказание за нашите грехове; и Духът прилага делото на Бащата и Сина чрез новорождение и освещение. Подходящото обобщение за всичко, което Бог направи за нас, се съдържа в тези думи: благодат и мир.

Личностите на Триединството са назовани в техния литургичен (различен от техния теологичен) ред. Обяснението на Майкъл Уилкок е много полезно: “Видението на Йоан ще го отведе в небесното светилище, на което Юдейската Скиния беше подобие и сянка (Евр. 8:5); и може би необикновеният ред на Триединството тук (Баща, Дух, Син) отговаря на устройството на земното светилище, където ковчегът в Пресвятото място представлява Божия престол, светилникът със седем разклонения в Святото място пред него представлява Духа[8], а предният двор, в който стои олтарът със своя свещеник и жертва, представляват, разбира се, изкупителното дело на Христос.”[9]

Поздравът е ясен израз на Тринитарианската вяра – по-късно изкована в изповедна форма от съборите в Никея (325 г. от Хр.) и Константинопол (381 г. от Хр.), но със сигурност ясно видима в учението на Библията.[10] Учението за Триединството е, че има един Бог (една Личност), който е три различни Личности – Баща, Син и Святи Дух – и че всяка една от тези три Личности е самият Бог. Няма три Бога – само Един. Но тези три Личности не са различни начини или форми, по които Бог Се открива на нас, нито могат да бъдат обърквани един с друг; те са три различни Личности. Корнилиъс Ван Тил казва това възможно най-ясно: “Бащата, Синът и Святият Дух са всеки личност, и заедно представляват цялостно личностния Бог. Има вечна, вътрешно самоосъзната взаимовръзка между трите личности на Божеството. Те всички са едно естество. Всеки е толкова Бог, колкото са останалите двама. Синът и Духът не вземат Своето естество от Бащата. Затова разликата и единството в Божеството са еднакво върховни; те изцяло съответствуват Един на Друг и не съответствуват на нищо друго.”[11]

Това означава, че Бог не е “основно” един, като отделните Личности се извличат от единството; нито че Бог е “основно” три, като единството на Личностите е второстепенно. Нито единство, нито “троичността” на Бога са първостепенни едно спрямо друго; и двете са основни. Бог е Един, и Бог е Три. Има три различни, индивидуални Личности, всяка от които е Бог. Но има само един Бог.[12] Да го кажем на по-философски език, Божието единство (Един) и разнообразие (Трима, индивидуалност) са еднакво върховни. Бог едновременно е по същество Един и Трима.[13]

Първо, св. Йоан описва Бащата: Този, Който е, и Който е бил, и Който иде. Филип Карингтън е уловил духа на този израз, който е на ужасен гръцки, но е превъзходна теология: Съществуващият и Миналият и Идещият.[14] Бог е вечен и непроменим (Мал. 3:6); когато ранните християни се сблъскаха с нещо, което им изглеждаше като несигурно бъдеще, те трябваше да знаят абсолютната сигурност на Божието вечно управление. Бог не зависи от милостта на обстоятелствата; Той не се определя от някакви външни условия; всички неща съществуват според Неговото непогрешимо Слово. Заплашвани, гонени и преследвани от хората на власт, те все пак трябваше да се радват в познанието за своя вечен Бог, Който “иде,” Който непрестанно идва за съд срещу Своите противници. Божието идване не се отнася само за края на света, а за Неговото непрестанно управление над историята. Той идва отново и отново, за да освободи Своя народ и да осъди нечестивите.[15]

Второ, св. Йоан говори за Святия Дух като седемте Духове, които са пред Неговия Престол. Макар някои хора да се опитват да видят това като сведение за седем ангели, немислимо е, че благодат и мир могат да идват от някой друг, освен от Бога. Личността, за която се говори тук, е очевидно равнопоставена на Бащата и на Сина. Картината на Святия Дух тук (както също в 3:1; 4:5; 5:6) се основава на Захария 4, където пророкът вижда Църквата като светилник със седем светила, поддържан без човешко участие от непрестанен приток на масло чрез “седем цеви на седемте светилника” (ст. 2) – тълкуванието на което е, както казва Бог на Захария: “Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Моя Дух” (ст. 6). Така работата на Святия Дух в Църквата да изпълва и да дава сила е описана в числото седем, символизиращо пълнота и завършеност. Така е и тук в Откровение: “До седемте църкви . . . благодат и мир да бъде на вас . . . от седемте Духове.” И работата на Духа в Църквата се извършва според Божието господство и величество, пред Неговия Престол. Това всъщност е подчертано ударение в книгата Откровение: думата Престол се среща тук четиридесет и шест пъти (новозаветната книга, която се доближава най-близо до този брой, е Евангелието на Матей, където тя се употребява само пет пъти). Повече от всичко, Откровение е книга за управление: тя разкрива Исус Христос като Господар на историята, възстановяващ Своя народ в господство чрез силата на Святия Дух.

Думата Престол е използвана специално в Писанието за Божия официален двор, където Той получава официално поклонение от Своя народ в Съботата.[16] Цялото видение на Откровение е видяно в Господния ден (1:10) – християнския ден на общностно, официално поклонение; и цялото действие в книгата се съсредоточава върху поклонението около Божия Престол. Св. Йоан иска ние да видим, че публичното, официално поклонение пред Върховния Господар има централно място в историята – историята в нейната цялост и отделните съставни части (т.е. вашия и моя живот). Духът дава благодат и мир на църквите в особен смисъл, чрез публичното поклонение. Можем дори да кажем това: Не можем да имаме продължаващо общение с Бога и да получаваме благословения от Него без публично поклонение в Църквата, “мястото” за достъп до Престола. Духът работи в отделните хора, да – но Той не работи отделно от Църквата. Може да се направи разграничение между Неговата корпоративна и индивидуална работа, но те не могат да бъдат разделяни. Идеята, че можем да имаме общение с Бога и едновременно да сме отделени от Църквата и от корпоративното хваление на Христовото тяло, е изцяло езическа идея, напълно чужда на Святото Писание. Църквата, като Църква, получава благодат и мир от седмократния Дух; и Той е постоянно пред Престола, конкретната област на Неговото служение.

“Нашият живот е претоварен и шумен. Лесно е да мислим за Църквата и за тайнствата като състезаващи се за нашето внимание с другия свят на всекидневния живот, което ни води в някакъв друг живот – таен, пречистен и отделен. По-добре е да мислим за този практически всекидневен свят като нещо неразбираемо и неуправляемо, докато не подходим към него в тайнствата чрез Христос. Иначе природата и светът са отвъд нашето разбиране; времето също, времето, което отнася всичко в безмислено движение, каращо хората да се отчаят, освен ако не го видят като Божие действие, отразено в литургичната година, необходимият път към Новия Ерусалим.”[17]

Третият член на Божеството (в този литургичен ред) е Исус Христос, за Когото св. Йоан говори с три определения: верният Свидетел, Първородният от мъртвите, и Началникът на земните царе. Р. Дж. Ръшдуни убедително посочва как думата Свидетел (на гръцки, martyr), е придобила значение чуждо на оригиналното значение на думата: “В Библията свидетелят е този, който работи за налагането на закона и помага в неговото изпълняване, дори при изпълнението на смъртна присъда. ‘Мъченик’ сега означава точно обратното, т.е. който е екзекутиран вместо екзекутор, който е преследван вместо главен участник в преследването. Резултатът е сериозно изопачаване на Писанието. . . . Значимостта на Исус Христос като ‘верният и истинен свидетел’ е, че Той не само свидетелствува срещу онези, които са във война срещу Бога, но също ги екзекутира. . . . Следвателно Исус Христос свидетелствува срещу всеки човек и народ, които основават своя живот върху друга основа освен върховния и триединен Бог и Неговия непогрешим и абсолютен закон-слово.”[18]

Темата за Христос като първостепенния Свидетел е важна в Откровение, както отбелязахме по-горе в ст. 2. Като допълнение към анализа на Ръшдуни можем да отбележим, че централна характеристика на свидетелството на Христос е Неговата смърт от ръцете на лъжесвидетелите. Хората в тази книга, които свидетелствуват в Неговия образ, също ще сторят това с цената на своя живот (6:9; 12:11). Така съвременното значение на думата мъченик (martyr – бел. прев.) не е толкова отнесено и небиблейско, както може да изглежда на пръв поглед; но е необходимо, както показва Ръшдуни, да си припомним основното значение на думата.

Исус е също Първородният от мъртвите. Чрез Своето възкресение от мъртвите Той придоби върховенство, имайки “първенство във всичко” (Кол. 1:18). Както казва Петър в деня на Петдесятница: “Този Исус Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. И тъй, като се възвиси до Божията десница, и взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате. Защото Давид не се е възнесъл на небесата; но сам той казва: Рече Господ на Моя Господ; Седи отдясно Ми, докле положа враговете Ти за Твое подножие. И тъй, нека знае добре целия Израилев дом, че Този Исус, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник” (Деян. 2:32-36). Бог изпълни обещанието дадено преди много време: “При това Аз ще Го поставя в положение на Първороден, по-горе от земните царе” (Пс. 89:27).

Очевидно св. Йоан има предвид този текст от Псалмите, защото следващото определение, което дава за нашия Господ, е Началникът на земните царе. Христовото първенство и върховна власт са над всичко. Той е не “само” Спасителят, очакващ бъдещо катаклично събитие преди да стане Цар; Той е Царят на вселената сега, в тази епоха – седящ отдясно на своя Баща докато всички Негови врагове бъдат положени под краката Му. Този процес на поемане на господство над цялата земя според Неговото законно право продължава в този момент, и е било така откакто Той възкръсна от мъртвите. Като Първороден (и единороден!), Хри