Online Bible and Study Tools
Translate || Vine / Schaff || Alts/Vars/Criticism/Aramaic

 
 


End Times Chart


Introduction and Key

BOOKS:  BIBLICAL STUDIES (1500BC-AD70) / EARLY CHRISTIAN PRETERISM (AD50-1000) / FREE ONLINE BOOKS (AD1000-2008)



Church-State Relations and the Book of Revelation
An Introduction to The Parousia: A Careful Look at the New Testament Doctrine of the Lord's Second Coming
by James Stuart Russell (1878) // Written by
Todd Dennis, Curator
 


FREE ONLINE BOOKS  
 


Freebooks


Free Online Books

Free Online Books



Apocalyptic | Apocryphal | Archeology | Lectures | Biographies | Dead Sea Scrolls | First Century History | Foreign | Jewish Sources | Josephus

Click For Site Updates Page

Free Online Books Page

Historical Preterism Main

Modern Preterism Main

Hyper Preterism Main

Preterist Idealism Main

Critical Article Archive Main

Church History's Preteristic Presupposition

Study Archive Main

Dispensationalist dEmEnTiA  Main

Josephus' Wars of the Jews Main

Online Study Bible Main

 1-1000

070: Clement: First Epistle of Clement

075: Baruch: Apocalypse Of Baruch

075: Barnabus: Epistle of Barnabus

090: Esdras 2 / 4 Ezra

100: Odes of Solomon

150: Justin: Dialogue with Trypho

150: Melito: Homily of the Pascha

175: Irenaeus: Against Heresies

175: Clement of Alexandria: Stromata

198: Tertullian: Answer to the Jews

230: Origen: The Principles | Commentary on Matthew | Commentary on John | Against Celsus

248: Cyprian: Against the Jews

260: Victorinus: Commentary on the Apocalypse "Alcasar, a Spanish Jesuit, taking a hint from Victorinus, seems to have been the first (AD 1614) to have suggested that the Apocalyptic prophecies did not extend further than to the overthrow of Paganism by Constantine."

310: Peter of Alexandria

310: Eusebius: Divine Manifestation of our Lord

312: Eusebius: Proof of the Gospel

319: Athanasius: On the Incarnation

320: Eusebius: History of the Martyrs

325: Eusebius: Ecclesiastical History

345: Aphrahat: Demonstrations

367: Athanasius: The Festal Letters

370: Hegesippus: The Ruin of Jerusalem

386: Chrysostom: Matthew and Mark

387: Chrysostom: Against the Jews

408: Jerome: Commentary on Daniel

417: Augustine: On Pelagius

426: Augustine: The City of God

428: Augustine: Harmony

420: Cassian: Conferences

600: Veronica Legend

800: Aquinas: Eternity of the World

 


1000-2006

FUTURIST
HISTORICAL
MODERN

1265: Aquinas: Catena Aurea

1543: Luther: On the Jews

1555: Calvin: Harmony on Evangelists

1556: Jewel: Scripture

1586: Douay-Rheims Bible

1598: Jerusalem's Misery ; The dolefull destruction of faire Ierusalem by Tytus, the Sonne of Vaspasian

1603: Nero : A New Tragedy

1613: Carey: The Fair Queen of Jewry

1614: Alcasar: Vestigatio arcani sensus in Apocalypsi

1654: Ussher: The Annals of the World

1658: Lightfoot: Commentary from Hebraica

1677: Crowne - The Destruction of Jerusalem

1764: Lardner: Fulfilment of our Saviour's Predictions

1776: Edwards: History of Redemption

1785: Churton: Prophecies Respecting the Destruction of Jerusalem

1801: Porteus: Our Lord's Prophecies

1802: Nisbett: The Coming of the Messiah

1805: Jortin: Remarks on Ecclesiastical History

1810: Clarke: Commentary On the Whole Bible

1816: Wilkins: Destruction of Jerusalem Related to Prophecies

1824: Galt: The Bachelor's Wife

1840: Smith: The Destruction of Jerusalem

1841: Currier: The Second Coming of Christ

1842: Bastow : A (Preterist) Bible Dictionary

1842: Stuart: Interpretation of Prophecy

1843: Lee: Dissertations on Eusebius

1845: Stuart: Commentary on Apocalypse

1849: Lee: Inquiry into Prophecy

1851: Lee: Visions of Daniel and St. John

1853: Newcombe: Observations on our Lord's Conduct as Divine Instructor

1854: Chamberlain: Restoration of Israel

1854: Fairbairn: The Typology of Scripture

1859: "Lee of Boston": Eschatology

1861: Maurice: Lectures on the Apocalypse

1863: Thomas Lewin : The Siege of Jerusalem

1865: Desprez: Daniel (Renounced Full Preterism)

1870: Fall of Jerusalem and the Roman Conquest

1871: Dale: Jewish Temple and Christian Church (PDF)

1879: Warren: The Parousia

1882: Farrar: The Early Days of Christianity

1883: Milton S. Terry: Biblical Hermeneutics

1888: Henty: For The Temple

1891: Farrar: Scenes in the days of Nero

1896: Lee : A Scholar of a Past Generation

1902: Church: Story of the Last Days of Jerusalem

1917: Morris: Christ's Second Coming Fulfilled

1985: Lee: Jerusalem; Rome; Revelation (PDF)

1987: Chilton: The Days of Vengeance

2001: Fowler: Jesus - The Better Everything

2006: M. Gwyn Morgan - AD69 - The Year of Four Emperors

Print and Use For Personal Bookmark or Placement in Bookstores

 

 

 

DAYS OF VENGEANCE
Дни на въздаяние

By David Chilton


(1987 - Bulgarian)

The Days of Vengeance: An Exposition of the Book of Revelation | Dνas de Retribuciσn | Jerusalem Under Siege


СЪДЪРЖАНИЕ

Предисловие от Гордън Дж. Уенхам

Предговор от автора

Предговор от американския издател от Гари Норт

ВЪВЕДЕНИЕ

Част Първа: ВСТЪПЛЕНИЕ: ЧОВЕШКИЯТ СИН (Откровение 1)
 

  1. Цар на царете

 

Част Втора: ИСТОРИЧЕСКИ ПРОЛОГ: ПИСМАТА ДО СЕДЕМТЕ ЦЪРКВИ (Откровение 2-3)
 

  1. Духът говори към Църквата: Побеждавай!
  2. Мандатът за господство

 

Част Трета: ЕТИЧНИ ПОСТАНОВЛЕНИЯ: СЕДЕМТЕ ПЕЧАТА (Откровение 4-7)
 

  1. Престолът над морето
  2. Christus Victor
  3. По пътя на Белия Конник
  4. Истинският Израил

 

Част Четвърта: ЗАВЕТНИ САНКЦИИ: СЕДЕМТЕ ТРЪБИ (Откровение 8-14)
 

  1. Литургия и история
  2. Целият ад се отприщва
  3. Верният свидетел
  4. Краят на началото
  5. Свещена война
  6. Левиатан и Веемот
  7. Царят на хълма Сион

 

Част Пета: ЗАВЕТНО НАСЛЕДЯВАНЕ И ПРИЕМСТВЕНОСТ: СЕДЕМТЕ ЧАШИ (Откровение 15-22)
 

  1. Седем последни язви
  2. Съд от светилището
  3. Лъженевястата
  4. Вавилон падна!
  5. Празниците на Царството
  6. Милениумът и съдът
  7. Новият Ерусалим
  8. Ела, Господи Исусе!

 

ЗАКЛЮЧЕНИЕ: УРОЦИТЕ НА ОТКРОВЕНИЕ

Приложение А: Левитският символизъм в Откровение от Филип Карингтън

Приложение Б: Християнският ционизъм и месианският юдаизъм от Джеймс Джордан

Приложение В: Общата благодат, есхатологията и библейският закон от Гари Норт

Библиография

ПРЕДГОВОР ОТ АВТОРА

От самото начало лунатици и откачалки се опитват да използват Откровение, за да прокарват някаква нова разновидност на Доктрината на Пилето Литъл: Небето се срутва! Но, както се надявам да покажа в това изложение, Откровението на Св. Йоан всъщност учи, че християните ще преодолеят всяка съпротива чрез делото на Исус Христос. Моето изследване ме убеди, че вярното разбиране на това пророчество трябва да се основава върху правилното приложение на пет основни принципа за тълкуване:

1. Откровение е най-“библейската” книга в Библията. Св. Йоан цитира стотици текстове от Стария Завет, често с отнасяния към малко познати религиозни ритуали на еврейския народ. За да разберем Откровение, ние трябва да познаваме подробно цялата Библия. Една причина този коментар да е толкова голям е, че съм се опитал да обясня тази широка библейска основа, коментирайки многобройни части от Писанията, които хвърлят светлина върху пророчеството на Св. Йоан. Също съм публикувал като Приложение А превъзходното изследване на Филип Карингтън върху Левитския символизъм в Откровение.

2. Откровение има система на символизъм. Почти всички признават, че Св. Йоан пише своето послание в символи. Но значението на тези символи не се схваща лесно. Има систематична структура в библейския символизъм. За да разбираме правилно Откровение, трябва добре да познаваме “езика,” на който е било писано. Освен другите цели, този коментар се стреми да доведе църквата поне няколко стъпки по-близо до една истинска библейска теология на Откровение.

3. Откровение е пророчество за непосредствени събития – събития, които са надвиснали върху света през първи век. Откровение не е за ядрена война, космически пътувания или за края на света. На много места то конкретно ни предупреждава, че “времето е близо.” Св. Йоан написа тази книга като пророчество за наближаващото разрушаване на Ерусалим през 70 г. от Хр., показвайки, че Исус Христос е въвел Новия Завет и Новото създание. Откровение не може да бъде разбрано без да вземем на сериозно тази основополагаща истина.

4. Откровение е служба на поклонение. Св. Йоан не пише учебник по тълкуване на пророчества. Той описва небесна служба на поклонение. Всъщност, една от неговите главни теми е, че поклонението пред Бога е централно за всичко във живота. То е най-важното нещо, което правим. По тази причина съм посветил специално внимание в целия коментар на твърде значителните литургични страни на Откровение и на тяхното значение за нашите служби на поклонение днес.

5. Откровение е книга за господството. Откровение не е книга за това колко ужасен е Антихрист или за това колко е могъщ дяволът. Тя е, както казва още първият стих, Откровение на Исус Христос. Тя ни разказва за Неговото господство над всичко; казва ни за нашето спасение и победа в Новия Завет, Божия “чудесен план за нашия живот”; тя ни казва, че световното царство е станало Царство на нашия Бог и на Неговия Христос; и ни казва, че Той и Неговият народ ще царуват завинаги.

Искам да изкажа благодарност на много хора, че направиха тази книга възможна. Първо и най-много съм благодарен на д-р Гари Норт, без чието търпение и значително финансово вложение тя просто нямаше да бъде написана. Седмицата, когато се преместих в Тайлър, Гари ме взе на един от неговите периодични рейдове за купуване на книги в една голяма книжарница за книги втора ръка в Далас. Докато му помагах да занесе стотици внимателно подбрани томове на касата (аз също си купих няколко книги – две на около всеки час, само за да бъда и аз в играта), Гари ме попита върху какъв дългосрочен проект бих желал да работя, заедно с моите други задължения в Института за християнска икономика. “Например една средна по размер, популярна по стил, на начално нива, лесна за четене книга върху Откровение?” предложих му аз. “Мисля, че мога да нахвърля нещо такова за около три месеца.” Това беше, с точност почти до един ден, преди 3 години и шест месеца – или, както Гари би бил изкушен да промърмори под носа си: Време, времена и половин време. Най-после скръбта приключи.

Книгата, разбира се, доста надмина своя планиран размер и мащаб. Немалка част на това се дължи на пастор Джеймс Джордан и пастор Рей Сътън, пастори в Уестминстърската Презвитерианска църква в Тайлър, Тексас, които силно повлияха върху моето разбиране на литературните и символични връзки и литургичните структури в Библията. Пастор Нед Ратланд от Уестминстърската Презвитерианска църква в Опълусас, Луизиана, прочете един първоначален вариант на някои глави и със съвършен такт и добронамереност ме насочи в по-библейска посока. Джеймс Питърс, историк на древността и компютърен факир, живеещ в Тайлър, беше богато съкровище от информация за древния свят.

Има други, които допринесоха по много начини към написването на тази книга. Търпеливите и бодри секретарки на ICE, г-жа Морийн Питърс и г-жа Лин Дуел, ми помагаха с много технически подробности и намираха книги, които отдавна са изчезнали от пазара; те развиха добродетелта на “вървене на допълнителна миля” във висше изкуство. Словослагателят Дейвид Тобърн, истински художник, работи дълги часове с престараване, решавайки необичайни проблеми и осигурявайки високото качество и четливост на книгата. Той изобилно потвърди моето убеждение в неговия превъзходен професионализъм. Неговата помощничка, г-жа Шарън Нелсън, беше ценен посредник, правеща всичко възможно нашите компютри да работят съвместимо. Индексите бяха направени от Мич Райт и Върн Крайслер.

Един от най-големите библейски учени в наши дни е британският теолог Гордън Дж. Уенхам, от Колежа на Св. Павел и Св. Мария, чиито осведомени и добре написани коментари оставиха важна следа в евангелския свят. Моят първи контакт с д-р Уенхам беше миналата година, когато без предварително предупреждение му изпратих копие от моята книга, Възстановеният рай (David Chilton, Paradise Restored). За моя голяма изненада и наслада, той ми отговори за да изрази своето задоволство. Това ме насърчи (макар и не без известен страх и трепет) да помоля настоятелно за неговите коментари върху нередактираните чернови на настоящата книга. Д-р Уенхам благосклонно отдели ценно време, за да я прочете, да направи предложения и да напише Предисловие. Благодарен съм за неговата любезност. Естествено, той не може да бъде считан за отговорен за многобройните недостатъци на тази книга.

Последното изречение може би трябва да бъде подчертано. Този коментар няма никакви претенции да бъде “последната дума” по предмета; всъщност, ако моята есхатология е правилна, църквата има много повече години пред себе си, за да напише много повече думи! Силно съм задължен на важния принос на много други коментатори – особено на Филип Карингтън, Остин Фарър, Дж. Мейсингбърд Форд, Мередит Клайн, Дж. Стюарт Ръсел, Мозес Стюарт, Хенри Баркли Суит и Милтън С. Тери – и се надявам, че съм се отнесъл справедливо към тях, като съм градил върху тяхната основа. Все пак болезнено осъзнавам, че задачата да коментирам величественото пророчество на Св. Йоан силно надвишава моите способности. Където не съм успял да изложа достатъчно посланието на Откровение, моля за снизходителността на моите братя и сестри в Христос, и сериозно желая техните коментари и поправки. Писмата нека да се адресират до мен на адрес: David Chilton, P. O. Box 2314, Placerville, CA 95667.

Моята възлюбена съпруга, Дарлин, винаги е била моят най-голям източник на насърчение. Нашите деца (Нейтън Дейвид, Джейкъб Израел и Абигейл Авива) изтърпяха нашето колективно “заточение в Патмос” с истинска Йоанова милост (смесена, може би, със спорадични избухвания на Воанергиеви гръмотевици!); и ако приказките им за лека нощ бяха по някакъв начин изпълнени с повече от обикновената квота от херувими, змейове, летящи конници и огнени мечове, те никога не се оплакаха.

Накрая, благодарен съм на моите родители, пастор и г-жа Харълд Б. Чилтън. Бях неизмеримо благословен да отрасна в дом, където Божието Слово е толкова високо почитано, толкова вярно поучавано и толкова истински живяно. Средата, която те изградиха, беше постоянно препълнена с музикално великолепие и богатство, докато атмосферата беше нагрята с бурни теологични дискусии, всичко в контекста на грижа за нуждаещи се, подслоняване на бездомни, хранене на гладни и довеждане до всички хора на скъпоценното послание на Благовестието. От влажните джунгли и оризови полета на Филипините до сенчестите поляни на Южна Калифорния, те ми представиха забележителен и незабравим пример за това какво означава да са слуги на Господа. Някои от моите най-ранни спомени са как съм гледал вярата на моите родители да бъде изпитвана отвъд това, което изглеждаше като граница на човешкото търпение; и когато Господ ги опитваше, те излизаха чисти като злато. Издигайки Свидетелството на Исус, понасяйки загубата на всички неща за да придобият Христос, те са това, което Св. Йоан увещава всички ние да бъдем: верни свидетели.

Тази книга е посветена на тях.

Дейвид Чилтън
Тайлър, Тексас
8 май 1986
Денят на Възнесение

ПРЕДГОВОР ОТ АМЕРИКАНСКИЯ ИЗДАТЕЛ

от Гари Норт

Със своята първа книга по есхатология, Възстановеният рай,[1] Дейвид Чилтън постави началото на есхатологично съживление. “Революция” би била много силна дума, защото неговият възглед е стар, простиращ се до ранната църква. Но изведнъж, Възстановеният рай започна да влияе върху религиозни водачи и учени, които вярваха, че библейската позиция за обществена победа беше мъртва – реликва от деветнадесети век. Сега идва Дни на въздаяние, изложение стих по стих на най-трудната книга от Библията, книгата Откровение. Това, което беше обобщено във Възстановеният рай, сега се покрепя с глава и стих – всъщност, изобилие от глави и стихове. Тази книга ще стане новият справочен труд по книгата Откровение. Невероятно, стилът на Чилтън е толкова жив, че малко читатели въобще ще забележат, че авторът е хвърлил научна бомба. Консервативният християнски академичен свят ще бъде безмълвен; Чилтън представи забележително екзегетично предизвикателство срещу онези, които се придържат към традиционните конкурентни есхатологии, които аз отбелязвам като песимилениализъм.

Това не е просто поредният скучен коментар върху книгата Откровение. Дори ако беше само това, той би бил голямо събитие, защото публикуването на какъв да е консервативен, вярващ в Библията коментар върху книгата Откровение е голямо събитие. Амилениалният коментар на У. Хендриксън, Повече от победители (W. Hendrickson, More Than Conquerors), беше публикуван през 1940 и е по-малко от половината от размера на този, и не е на същото ниво по отношение на библейската наука. Откровението на Исус Христос на Джон Уолвурд (John Walvoord, The Revelation of Jesus Christ) излезе преди повече от две десетилетия, и той също е само наполовина на труда на Чилтън. Въпреки цялото внимание към библейското пророчество през двадесети век, цялостните коментари по тази най-пророческа от библейските книги са рядкост.

Те винаги са били рядкост. Малцина коментатори са се осмелявали да обясняват книгата. Жан Калвин поучава върху всички книги на Библията, освен една: Откровение. Мартин Лутер написа нещо от порядъка на стотици томове материали – колкото тези на Калвин или повече – но не е написал коментар върху Откровение. Мозес Стюарт написа голям коментар в средата на деветнадесети век, но той е забравен днес. Книгата Откровение се е съпротивлявала почти на всички предишни опити да бъде отключена нейната съкровена тайна. Сега Дейвид Чилтън откри тази тайна, този отдавна изгубен ключ, който разшифрова кода.

Този отдавна пренебрегван ключ е Старият Завет.

Старозаветната основа

“Много забавно,” може би си казвате. Добре, ще призная: наистина е забавно – особено забавно, не "забавно, ха-ха." Това, което Чилтън прави, е да се връща отново и отново към Стария Завет, за да разбере смисъла на разказвателната рамка на апостол Йоан. Тази техника работи. Тя е единствената техника, която наистина работи!

Хората, които никога не са работили лично с Чилтън, не могат истински да оценят неговото подробно познание на Библията, особено на Стария Завет. Използвал съм го десетки пъти като мой личен конкорданс. Той работеше в съседната стая. Виках му, “Хей, Дейвид, знаеш ли къде мога да намеря текста за . . . ?” Казвах някакъв смътен спомен за библейски разказ, или някой откъснат стих, който блуждае из паметта ми, и той почти веднага ми казваше главата. Може и да не знае точния стих; обикновено отклонението беше в границите на три или четири стиха. Това беше винаги достатъчно близко. Рядко се случваше да не може да се сети за стиха; дори тогава той се заравяше из огромната си лична библиотека докато го намери. Това никога не му отнемаше много време.

В тази книга той е взел своята забележителна памет върху Стария Завет, и я е смесил с тълкувателната техника, развита от Джеймс Джордан в неговата книга Съдии: Божията война срещу хуманизма (1985).[2] Джордан работи с десетки старозаветни символи, които е отсял от историческите разкази и описанията на Скинията и Храма. Тогава той прилага тези символи и модели към други паралелни библейски разкази, включително към новозаветното описание на живота на Христос и на ранната църква. Никой не прави това по-добре от Джордан, но Чилтън успешно е приложил по много творчески начини тази библейска херменевтика (принцип на тълкувание) към книгата Откровение. Чилтън не е първият автор, който прави това, както разкриват неговите бележки под линия и приложения, но той несъмнено е най-добрият в това, което християнската църква е произвела досега по отношение на книгата Откровение. Тези старозаветни истории и символи, взети като основа, обясняват трудните текстове в Откровение. Той изяснява множеството връзки между старозаветния и новозаветния символен език и исторически сведения. Ето защо неговият коментар е толкова лесен за четене, независимо от величината на това, което той е постигнал в академично отношение.

Липсващото звено: Заветната структура

Все пак имаше липсващо звено в картината, и това задържа книгата в компютъра на Чилтън поне още една година. Това липсващо звено беше намерено през есента на 1985 от пастор Рей Сътън. Сътън беше сериозно изгорен при нещастен случай в кухнята, и неговата подвижност беше драстично намалена. Той работеше върху ръкопис за символизма на тайнствата, когато се натъкна на много важна връзка. Връзката беше дадена от професор Мередит Клайн от Уестминстърската семинария. Години по-рано, той беше прочел изследванията на професор Клайн върху древните договори за покровителство (царски договори) в древния Близък Изток.[3] Езическите царе установявали договори със своите васали. Клайн посочва, че тези договори са сходни на структурата на Книгата Второзаконие. Те имали пет части: (1) идентификация на царя; (2) историческите събития, които водят до установяването на завета; (3) постановления (условия) на завета; (4) предупреждение за съд срещу всеки, който не се подчини, но обещание за благословение към този, който се подчини; (5) система на препотвърждаване на договора при смъртта на царя или на васала.

Клайн разви някои от значенията на тази заветна схема. Сътън разви много повече. Тези забележителни, преломни открития могат да се намерят в неговата книга За да преуспееш (1987).[4] Но по-важно, той забелязва, че тази пет-точкова заветна структура определя книгите Псалми, Осия, Матей, Евреи 8 и няколко от Павловите послания. Подробното развитие на тази заветна структура от Сътън трябва да се счита за най-важният теологичен прелом в движението за Християнска реконструкция след публикуването на Институти на библейския закон на Р. Дж. Ръшдуни през 1973 (R. J. Rushdoony, Institutes of Biblical Law). След като Сътън откри тази пет-точкова заветна структура, аз я забелязах в Десетте Заповеди, точно преди да завърша моя икономически коментар върху Десетте Заповеди.[5]

Сътън представи своето откритие в серия от вечерни часове за изучаване на Библията. Първата вечер, когато Чилтън чу за него, беше зашеметен. Той дойде при Сътън след поучението и му каза, че това е със сигурност ключът към структурата на Откровение. Той се опитваше да работи с четири-точков модел и беше стигнал до задънена улица. Чилтън се върна към своята работа и за няколко седмици преработи своя ръкопис. След няколко месеца той го завърши, три години и половина след началото. (Време, времена и половин време.)

Теологията на Тайлър, Тексас

Уверен съм, че Дни на въздаяние ще получи своя дял от оплюване – от много лагери, по много причини. Реторичната брилянтност на Чилтън ще направи този подход рисков за критиците, които го направят черно на бяло, но непубликуваните мърморения и клевети ще се разпространят бързо. Чилтън ще привлече много огън поради своите впускания в библейски символизъм и поради своя аргумент, че структурата на книгата Откровение е същата като тази на Второзаконие. Това, което читателят трябва да разбере от началото, е, че тези две открития, макар и изпълнени с голямо умение, са извлечени от книгите на Клайн, Джордан и Сътън. Чилтън не трябва да бъде нарочван за някакъв изолиран теологичен отцепник, който просто си изсмуква от пръстите своите открития – или по-лошо, от мръсни пръсти. Той стигна до тези идеи докато работеше с други хора в това, което е известно като “групата от Тайлър,” разположена в Тайлър, Тексас, град с около 75,000 души в Източен Тексас.

Тази книга е добър пример, за добро или лошо, за това, което е известно като “теология на Тайлър.” Тази теология е част от по-голямо интелектуално движение, наречено Християнска реконструкция, също наречено “теономия,” макар някои членове на тези мисловни школи да предпочитат да избягват тези названия. Най-общото название е “теология на господството.”

Има много хора, които застъпват теологията на господството, които не са теономисти, а има теономисти, които не са “Тайлъристи.” Всъщност, те много високо заявяват, че не са Тайлъристи. Те биха направили всичко, за да обяснят на хората доколко не са Тайлъристи. Те почти са стигнали до това да определят себе си и своите служения като “не-Тайлъристи.” (Има една сцена в стария филм “Дракула,” когато професорът бързо показва едно разпятие пред Бела Лугози, който незабавно се обръща настрана и загръща своето наметало върху лицето си. Винаги се сещам за тази сцена, когато мисля за тези хора, които казват на други за Тайлър. Някой ден бих желал да извадя бързо табела “Добре дошли в Тайлър” пред тях, само за да видя какво ще се случи.) Познавам няколко от тях, които може би някой ден ще искат да започнат църкви с имена като “Първа Не-Тайлъритска Църква в . . . .” Познавам друг, който смята своята група за “Първи утринен неделен не-тайлъритски курс за изучаване на Библията.” Затова те няма да оценят книгата на Чилтън. Те ще обвиняват Чилтън за приемането на идеи, които биват разпространявани от Източен Тексас. Дори и да са съгласни с някои от неговите аргументи, те са заразени със сериозен синдром на НОН – “Не е Открито при Нас” – често срещана болест между интелектуалците.

Накратко, те може да атакуват Дни на въздаяние, но всъщност атакуват Джордан и Сътън. Читателите предварително трябва да са наясно с тази възможност. Има повече неща в тази книга, отколкото това, което се вижда.

Две неща правят Тайлъровата теология уникална в лагера на Християнската реконструкция: (1) нейното силно ударение върху църквата, със седмично причастие; и (2) нейната сериозна употреба на пет-точковия заветен модел. Заветната теология, особено църковният завет, не са били важна тема в трудовете на някои от не-Тайлъровите водачи в движението на Християнската реконструкция. Теологично казано, първоначалните “четири точки на Християнската реконструкция,” които Чилтън и аз обобщихме[6] – провидение (Божието върховенство), библейско презумптивно мислене (апологетиката на Ван Тил: Библията е отправна точка и последната инстанция), есхатологичен оптимизъм (постмилениализъм) и библейски закон (теономия) – бяха недостатъчни. Петата точка, заветната теология, и конкретно пет-точковият модел на Сътън, беше прибавена в края на 1985, за да завърши теологичната рамка.

Дни на въздаяние се занимава специално със заветната структура на Откровение и с историческата насоченост на нейните текстове за съда. Ако, както Чилтън твърди толкова брилянтно, тези текстове за непосредствено осъждение и разруха се отнасят за падането на Ерусалим през 70 от Хр., тогава няма законен начин, по който да се гради тезата за Голямата скръб в бъдещето. Тя отдавна е отминала. Следователно, книгата Откровение не може да бъде законно използвана да се поддържа тезата за есхатологичния песимизъм. Много читатели ще отхвърлят тази теза още сега. Тези, които са сериозни относно Библията, ще довършат четенето на книгата преди да отхвърлят неговата теза.

Песимизъм

Мнозинството от християните са вярвали, че нещата ще стават все по-зле в почти всяка област на живота, докато Христос се върне със Своите ангели. Премилениалистите вярват, че Той ще установи земно видимо царство, с Христос като владетел и физически присъствуващ. Амилениалистите не вярват в никакво земно видимо царство преди крайния съд. Те вярват, че само църквата и християнските училища и семейства ще представляват видимо царството на земята, и светът ще пада все повече под господството на Сатана.[7] И двете есхатологии учат земното поражение на църквата на Христос преди Неговото физическо завръщане във власт.

Един проблем с такъв възглед е, че когато дойдат предсказаните поражения в живота, християните имат теологичен стимул да свият рамене и да си кажат: “Такъв е животът. Бог пророкува, че именно така ще бъде. Нещата стават по-лоши.” Те четат страшните заглавия във всекидневниците и си мислят: “Второто идване на Исус ще бъде всеки момент.” Вътрешната сила, от която хората се нуждаят, за да се възстановят от обичайните външни поражения в живота, бива изтощавана от теология, която проповядва неизбежно земно поражение за църквата на Исус Христос. Хората си мислят: “Ако дори Божията свята църква не може да тържествува, тогава как мога аз да очаквам да тържествувам?” Затова християните стават психологически пленници на песимистичните заглавия, продавани от вестниците.

Те започват с погрешната презумпция: неизбежното поражение в историята за Христовата църква от земните сили на Сатана, въпреки факта, че Сатана беше смъртоносно наранен при Голгота. Сатана не е “жив и здрав на планетата Земя.” Той е жив, но не е здрав. Да се твърди друго означава да се настоява за историческото безсилие и обществена незначимост на Христовото дело на Голгота.

Съживление на оптимизма

Макар че в продължение на окло един век песимистичните есхатологии бяха популярни, винаги е имало алтернативна теология, теологията на господството. Тя е била господствуващата вяра на пуританите през първото поколение (1630-1660), когато започват да покоряват пустошта на Нова Англия. Тя също е била общата вяра в епохата на Американската революция. Започва да запада под яростната атака на дарвинистката еволюционна мисъл през втората половина на деветнадесети век. Изчезва почти напълно след Първата световна война, но днес бързо се завръща. Есхатологичните книги на Дейвид Чилтън сега са основният манифест в това съживление на теологичния оптимизъм.

Днес движението за Християнска реконструкция е привлякло някои от най-добрите и най-умните млади писатели в Съединените Щати. Едновременно с това в харизматичното движение става голяма промяна в есхатологичната перспектива. Това съчетание от сериозни, дисциплинирани, увлекателни, ориентирани към господството учени и ентусиазмът и огромните мнозинства на ориентираните към победата харизматици представят огромно предизвикателство пред познатия, обвързан с традицията, остаряващ и най-вече ориентиран към настоящето консервативен протестантизъм. Това представлява нещо, което би могло да стане най-важната теологична промяна в американската история, не само през този век, но в историята на цялата нация. Очаквам тази промяна да бъде видима до 2000 година – година на големи есхатологични спекулации.

Ако съм прав, и ако тази промяна се осъществи, през следващите два-три века Дни на въздаяние ще бъде изучавана от историците като първичен исторически документ.

Произвеждане на нови ръководители: Ключът за оцеляването

Тъй като песимилениализмът не може да предложи на студентите дългосрочна надежда в тяхното земно бъдеще, и двете версии са претърпели обществена загуба. Това отдръпване от обществената дейност стига до кулминация през съдбовните 1965-71 години. Когато светът премина през психологическа, обществена и интелектуална революция, къде бяха обоснованите и конкретно християнски отговори за належащите проблеми на онази бурна епоха? Нищо по същество не дойде от традиционните семинарии. Сякаш техните академични съвети вярваха, че светът никога няма да отиде отвъд актуалните проблеми на 1952. (И дори тогава, през 1952, семинарните професори бяха почти шептящи.) Ръководителите на традиционното християнство изгубиха своята възможност да спечелят най-добрите умове на поколението. Те изглеждаха смутени и объркани. Имаше причина за това. Те наистина бяха смутени и объркани.

През 70-те само две групи в християнската общност излязоха пред християнската общественост и обявиха: “Ние имаме библейските отговори.”[8] Те бяха в двата противоположни края на политическия спектър: теолозите на освобождението от ляво и християнските реконструкционисти от дясно.[9] Оттогава битката между тези две групи става все по-ожесточена. Книгата на Чилтън, Производителните християни във века на манипулаторите чрез вина (1981)[10] е най-важният документ в тази теологична конфронтация. Но от обърканата среда е нямало никакви ясно формулирани библейски отговори към някоя от тези две позиции.

Бъдещето на песимилениализма се разлага. С усилването на световните обществени кризи, и след като става ясно, че традиционното консервативно протестантство все още няма ефективни, конкретни, осъществими отговори на кризите на нашето съвремие, вероятно ще се извърши драстична и понастоящем неочаквана промяна на християнската мисъл – събитие подобно на срутването на язовирна стена. Ще има революция в начина, по който мислят милиони консервативни християни. Тогава ще има революция в това, което те правят.

Теолозите на освобождението няма да спечелят тази битка за умовете на християните. Ще има религиозна враждебна реакция срещу левицата в размер, който не е виждан в Запада от болшевишката революция насам, и може би от Френската революция насам. В този момент само една група ще притежава в наличен резерв система от интелектуални ресурси, способна да противодействува на хуманизма: християнските реконструкционисти, т.е. тези, които проповядват господство, и още по-точно, които проповядват господство чрез завет. С тази интелектуална основа, предвид съществуването на катастрофични обществени, икономически и политически условия, те ще поемат ръководството на консервативното протестантство. Съществуващите протестантски водачи подозират това и не харесват последствията. Независимо от това, те са неохотни или неспособни да направят каквото е необходимо, за да се противостои на това развитие. Конкретно, те не произвеждат интелектуалните ресурси, които да противопоставят на направеното от християнските реконструкционисти.

Вместо това те мърморят. Тази тактика ще се провали.

Смълчаване на критиците

Повече от две десетилетия критиците укоряваха християнските реконструкционисти с този рефрен: “Хора, вие просто не сте представили никаква библейска екзегетика, за да докажете вашата теза за есхатологичен оптимизъм.” Тогава дойде Възстановеният рай през 1985. Мъртвешка тишина обгърна предишните гласовити критици. Сега идва Дни на въздаяние. Сега тишината ще стане оглушителна. Подозирам, че твърде малко критици ще отговорят черно на бяло, макар че ако откажат да отговорят, те приемат по този начин валидността на доклада на следователя: смърт чрез задавяне (в гърлото са открити бележки под линия).

О, може да има няколко бързо написани критики на книгата в нечетени християнски научни списания. Професор Лайтнър от Даласката семинария може да напише един, както несполучливия коментар от една страница, който написа върху Възстановеният рай, в който той всъщност казва: “Вижте сега, този човек е постмилениалист, а вие трябва да разберете, че ние тук в Даласката семинария не сме!”[11] Може да има няколко кратки пренебрежителни забележки в популярните евтини книги за незначимото и временно съживление на цялостната теология на господството. Но няма да има успешен опит на научни ръководители от различните песимилениални лагери да отговорят на Чилтън. Има причина за това: Те не могат да отговорят успешно. Както казваме тук в Тайлър, те просто нямат конете. Ако не съм прав за тяхната теологична неспособност, тогава ще видим изчерпателни, подробни статии, показващи защо книгата на Чилтън е напълно погрешна. Ако не ги видим, можете спокойно да заключите, че нашите противници са в дълбок проблем. За да покрият своите голи флангове, те ще бъдат изкушени да предложат известния рефрен: “Няма да удостоим такива нелепи аргументи с публичен отговор.”

Това е като да се каже, те ще издигнат интелектуално бяло знаме.

Критиците на Чилтън ще имат все пак проблем с този мълчалив подход. Проблемът е професор Гордън Уенхам, който написа предговора. Вероятно няма по-уважаван, вярващ в Библията коментатор на Стария Завет в англо-говорящия свят. Неговият коментар върху Левит поставя висок интелектуален стандарт. Ако Гордън Уенхам казва, че Дни на въздаяние си заслужава вниманието, тогава пропускът да обърнат внимание би бил голяма тактическа грешка от страна на песимилениалистите.

Аз бих отишъл по-надалеч от Уенхам. Тази книга е епохален труд, най-добрият коментар върху Откровение в историята на Църквата. Тя налага нови стандарти чрез: (1) своето ниво на научна издържаност, (2) своите новаторски идеи на всяка страница и (3) своята четимост. Това уникално съчетание – почти нечувано в академичните среди – оставя интелектуалната опозиция почти беззащитна. Може да има малцина академични специалисти, които ще отговорят компетентно на тази или онази точка от Дни на въздаяние, но техните технически статии няма да бъдат широко четени, особено от средностатистическия пастор или мирянин. Също може да има един или двама теолози, които да се опитат да отговорят изчерпателно (макар да се съмнявам), но техните объркани изложения ще спечелят малцина нови последователи. (Имам предвид определен амилениален учен, който е познат със своите уникални проникновения за библейския символизъм, но чиито писания предават неговите идеи с яснотата на зен-будистки мисловни дразнители или на прес-конференциите на Александър Хейг.)

Основно, те се сблъскват с тактическия проблем да не привличат вниманието към тази книга измежду техните херменевтично изолирани последователи. Ако техните последователи някога седнат и прочетат Дни на въздаяние, Християнската реконструкция ще обере най-добрите и най-умните от тях. Защо? Защото земната надежда е по-лесна за продаване от земното поражение, поне на хора, които не са щастливи да приемат своето положение като исторически губещи. Днес много християни са изморени от губенето. Дори ако това означава да започнат да поемат отговорност – и точно това е смисълът на теологията на господството – нарастващ брой от умни, млади християни са готови да платят цената, за да спрат да губят. Така всяка разширена дискусия върху тази книга става кампания за вербуване за Християнската Реконструкция. Твърде много умни, млади читатели ще бъдат предупредени за съществуването на теологията на господството.

Нашите противници знаят това, затова не очаквам да видя някакво систематично усилие да бъде опроверган Чилтън в есхатологията, както не видяхме опит в книга да бъде опровергана Теономия на християнската етика на Грег Бансен (1977)[12] или Институти на библейския закон на Ръшдуни (1973).[13] Потенциалните критици имаха изобилие от време; те нямаха изобилие от конкретни отговори. Вярвам, че причината е, че библейската позиция за продължаващия стандарт на библейския закон е твърде силна. Нашите противници биха предпочели да останем мълчаливи и да спрем да повдигаме тези трудни етични въпроси. Нашите противници са притиснати в голяма дилема. Ако продължат да не отговарят, тяхното мълчание ще стане публично признание на интелектуално поражение. Ако отговорят, така ние ще имаме възможност да отговорим – а отговорите са мястото, където се трупат точки в академичния дебат. Когато не успееш да отговориш ефективно на възраженията, губиш дебата. Нашите противници разбират правилата на академичната игра. Те не започват конфронтацията.

В същото време те се нуждаят от нашите прозрения, за да разберат поне части от Библията. Виждал съм екземпляри от Институтите на Ръшдуни да се продават в Книжарницата на Даласката теологическа семинария. Те се нуждаят от неговите прозрения върху библейския закон, макар да не могат да се справят с основната теология на неговата книга. Просто го отпращат като някой маловажен по тези въпроси. Преструват се, че той не е представил монументално предизвикателство срещу диспенсационалистическата етика.[14] Те се преструват, че могат успешно да използват неговата книга като неутрален справочник за старозаветните казусни закони, но да избягнат по някакъв начин загубата на техните най-енергични ученици към движението за Християнска реконструкция. Кариерата на пастор Рей Сътън (завършил Даласката теологическа семинария) показва, че грешат.

В една популярна статия за нехристиянска аудитория двама фундаменталистки автори настояват, че макар прозренията на Р. Дж. Ръшдуни относно образованието и политиката са използвани от фундаменталистите, те не приемат сериозно неговите възгледи за царството. Когато техните християнски училища са подведени на съд от някой арогантен щатски прокурор, те извикват Ръшдуни, за да стане свидетел на защитата. Това става от средата на 70-те. Те се нуждаят от него. Знаят, че се нуждаят от него. Въпреки двамата фундаменталисти критици стигнаха до там да кажат, че едва ли някой в християнския свят приема сериозно неговите възгледи за Божието царство. “За щастие можем да кажем с увереност, че той представлява много малка група с абсолютно никакъв шанс да постигне своята програма.”[15]

Относно числата, те са прави: движението за Християнска реконструкция е малко. Относно младите хора, които могат да пишат и да говорят и да заемат ръководни позиции, двамата автори се закачат със смъртта – смъртта на тяхното собствено движение. Ако традиционните, песимилениални фундаменталистки интелектуални ръководители наистина имаха академичните отговори на днешните проблеми в обществения, икономическия и политическия живот, те нямаше да пият от извора на Християнската реконструкция. Но те пият. Няма друго място, на което да отидат.

Не очаквам да видя Дни на въздаяние за продажба в книжарницата на Даласката семинария. Не очаквам да я видя на никой списък за препоръчани книги на някоя традиционна диспенсационалистическа семинария. Ако тази книга спечели широка популярност сред следващото поколение диспенсационалистически пастори, ще има рязка смяна на ръководсвото вътре в диспенсационализма. Най-добрите и най-умните ще отсъстват. Ако студентите на Даласката семинария я прочетат, и също прочетат Възстановеният рай, професорите в Далас ще са подложени на трудни въпроси, такива, каквито не са чували никога от основаването на училището. (Ако студентите прочетат също За да преуспееш на Рей Сътън, академичният съвет ще се сблъска с революция.) Академичният съвет няма да си създава такъв краткосрочен проблем, но в дългосрочен план тази конспирация на мълчание ще струва скъпо на диспенсационализма. Вероятно тези книги няма да се продават също и в Теологичната семинария Грейс. И само да отбележа, нека да предскажа, че няма да видите книгите на Чилтън препоръчани и в недиспенсационалистическите семинарии, заради същите причини: те са твърде горещи, за да се борави с тях.

Ще бъда съвършено ясен: ако академичният съвет на някоя институция, наричаща себе си “вярваща в Библията теологична семинария,” не може да рискува да даде на своите студенти Възстановеният рай на Чилтън, За да преуспееш на Сътън и По този стандарт на Бансен (Greg Bahnsen, By This Standard) – три кратки, лесни за четене, минимално анотирани книги – защото се страхуват да не смутят мисленето на своите студенти, или защото не са готови да осигурят отговори на неизбежните въпроси на своите студенти, тогава този академичен съвет е издигнал бяло знаме пред християнските реконструкционисти. Това означава, че ние, реконструкционистите, сме спечелили теологичната битка.

Вече прибираме някои от техните най-умни младежи, и правим това редовно. Те тайно четат нашите книги и чакат техните преподаватели да кажат нещо в отговор. Техните преподаватели се крият. Те играят детската игра “да си представим.” “Да си представим, че тези книги никога не са публикувани. Да си представим, че нашите най-умни студенти не са привлечени от тях. Да си представим, че този потоп от бюлетини от Тайлър, Тексас не съществува. Да си представим, че християнският реконструкционизъм скоро ще отмине. Да си представим, че някой друг ще напише книга, която отговаря на въпросите, и че тя ще бъде издадена в началото на другата година.” Тази стратегия се проваля навсякъде в страната. Християнските реконструкционисти притежават списъците с адреси, които доказват това. Когато семинарните професори играят гигантска игра “да си представим,” тя е само въпрос на време.

Честно казано, силно съмнително е, че средностатистическият преподавател в типична вярваща в Библията семинария е готов да препоръча моята кратка евтина книжка насочена към юноши: 75 библейски въпроса, които вашите учители се молят да не зададете (1984).[16] Ето защо съм уверен, че преобладаващият теологичен консерватизъм ще бъде изкоренен. Академични съвети на семинариите, които би трябвало да атакуват хуманистичната цивилизация, са неспособни дори да защитят своите собствени позиции от евтини християнски книжки, да не говорим да заменят здраво укрепил се хуманистичен ред.

Ще го кажа направо: Нашите есхатологични противници няма да ни атакуват черно на бяло, освен в редки случаи. Те знаят, че ние ще отговорим черно на бяло, и че в този момент те ще бъдат затруднени. Те искат да избегнат това смущение на всяка цена – дори с цената да виждат своите най-умни младежи да се присъединяват към движението за Християнска Реконструкция. И, очевидно, това е доста изгодно за нас. Ези, ние печелим; тура, пак ние печелим.

Беззащитни традиционалисти

Ако някое движение открие, че е изправено пред посветени противници, които са започват цялостна кампания, самоубийствено е за него да седи и да не прави нищо. Почти също толкова самоубийствено е да прави нещо глупаво. Това, което обикновено се случва е, че водачите от удобните, самодоволни и интелектуално слаби движения твърде дълго не правят нищо, и тогава в паника се втурват и правят цяла серия от глупави неща, започвайки с публикуване на статии или книги, които са видимо неефективни в очите на младите хора, които биха станали един ден бъдещите ръководители на движението.

Най-важната тактика, която съществуващото ръководство може да приложи, е програма за убеждаване на бъдещите ръководители на движението, че движението има видението, програмата и основните принципи, с които да победи всички врагове. За да са убедителни, тази тактика изисква доказателство за такова превъзходство. Понастоящем такова доказателство липсва в традиционните песимилениални групи. Те започват с презумпцията, че Бог не е дал на Своята църква видението, програмата и основните принципи за победата над Божиите врагове, дори с Христовата победа над Сатана на Голгота като основа на служението на Църквата.

Традиционните песимилениалисти издават боен вик: “Елате при нас; ние сме исторически губещи.” Те са построили своите институции чрез привличането на хора, които са доволни да останат исторически (преди Второто идване) губещи.

Разберете, че тук обсъждам традиционните песимилениалисти. С промяната на климата на християнското мнение откриваме, че сега се появяват по-млади, енергични и ориентирани към обществено действие премилениалисти и амилениалисти. Това ще продължава. Те настояват, че също могат да бъдат оптимисти за царството и обществени активисти. Настояват да бъдат наричани членове на движението на теологията на господството. Не виждам някакво доказателство, че са готови да влязат в писмена дискусия за това как техните есхатологии са съвместими със земния оптимизъм през “Епохата на Църквата,” но съм щастлив да ги видя да се качват на борда на Добрия Кораб Господство. Но трябва да посоча, че във всички семинарии и в големите издателски къщи все още не се вижда такъв оптимизъм. Традиционните песимисти все още управляват тези институции. Това в края на краищата ще се промени, но може би ще отнеме десетилетия.

Есхатологичният оптимизъм е първата стъпка в пътешествието на много хора към теологията на господството. Затова ръководителите с по-традиционен възглед са толкова притеснени. Те осъзнават същността на тази първа стъпка: краят на пътя за песимилениализма.

Диспенсационализъм

Това, което не се разбира от повечето хора е, че е нямало голям диспенсационалистически коментар върху книгата Откровение след Откровението на Исус Христос на Джон Уолвурд (John Walvoord, The Revelation of Jesus Christ), публикувано през 1966 от Moody Press и преиздавано многократно. Дори по-важно, нямало е голям диспенсационалистически коментар върху Откровение преди книгата на Уолвурд. Разберете, коментарът на Уолвурд се появи 96 години след Исус идва на У. Е. Б. (W. E. B. Jesus Is Coming), книгата, която даде началото на популярната фаза на диспенсационализма в Съединените Щати. Той се появява повече от половин век след Scofield Reference Bible (1909). Накратко, екзегетиката, която предполагаемо доказва тезата на диспенсационализма, дойде едва в края на историята на диспенсационалистическото движение, точно по времето, когато Р. Дж. Ръшдуни публикува своите първи обществено и правно ориентирани книги. Диспенсационалистите биха могли да посочат само няколко книги със заглавия като Лекции върху Откровение или Бележки върху Откровение. Накратко, парченца от Откровение, но нищо цялостно – не и след повече от век от премилениален диспенсационализъм. Библиографията в книгата на Уолвурд изброява съвсем малко открито диспенсационалистически коментари върху тази книга на Библията, за която най-много бихме очаквали, че ще бъде познавана от диспенсационалистите стих по стих.

Каквито и заключения да правим за историята на диспенсационализма, неговата широка популярност няма никаква връзка с някакво систематично изложение на книгата, която диспенсационалистите твърдят, че е най-изпълнената с пророчества книга в Библията. Всъщност, средностатистическият диспенсационалист вероятно не притежава, не е чел и никога не е чувал за нито един диспенсационалистически коментар върху книгата Откровение. Също е съмнително е, че неговият пастор познава такъв, освен този на Уолвурд, който по размери е на половината на Чилтъновия.

Обратно, издаването на двете книги по есхатология на Чилтън, заедно с много по-малко екзегетичната книга на Ръшдуни, Да дойде Твоето царство (R. J. Rushdoony, Thy Kingdom Come, 1970), в ранните етапи на движението за Християнска реконструкция дава първостепенна рола на основополагащата екзегетика, както е и правилно. Вече имаме зад себе си извършена основната екзегетична работа. Първите две книги по есхатология на Чилтън са въвеждащи, не окончателни. Той и други ще продължат да изграждат върху тяхната основа. Ако те не продължат да градят, тогава движението е мъртво. Всяко движение, което се специализира в повторното публикуване на “класика” и което не произвежда нов откривателски материал, е мъртво. Нашите противници много скоро ще научат, че това движение не е мъртво. Ние сме още в самото начало на издаването на книги.

Идеята е, че е важно да положите основите в началото, ако възнамерявате да реконструирате цивилизацията. Ето това не правят диспенсационалистите, 1830-1966, може би защото никога не са възнамерявали да променят цивилизацията. Те се стремиха само да избягат от това, което считаха за по-неприятни характеристики на съвременната цивилизация, неща като алкохола, цигарите, филмите и обществените танци. (Често съм казвал, че ако противниците на абортите разпространят слуха, че местният аборционист дава чаша бира на всяка жена, за да успокои своите нерви след аборт, до една седмица половината фундаменталисти в града ще са в редиците на протестиращите пред неговата клиника.)

Амилениализъм

Протестантските амилениалисти, които са предимно членове на холандски или лутерански църкви, или църкви повлияни от европейската континентална теология, имат много по-силна академична традиция зад себе си. Тя се простира назад до Августин. Чилтън ползва тези амилениални традиции при обясняването на библейската образност. Въпреки това Чилтън показва, че тази образност може да се разбере много по-добре в рамката на християнския прогрес в историята, отколкото в рамка, която предполага нарастващо историческо поражение пред нарушителите на завета.

Фундаменталното послание на библейската есхатология е победа, във времето и на земята (в историята) – цялостна победа, не просто психологически вътрешна победа от вида “усмивка на лицата, радост в сърцата.” Накратко, той използва ефективно техния научен принос, но не става зависим от техните основни есхатологични презумпции. (Отново, имам предвид споменатият преди анонимен теолог, чийто отговор към всичко това е лесно предвидим: още много каменно мълчание. Дискретността е най-добрата част от храбростта. Той беше напълно опроверган от друг реконструкционист по друг предмет, така че, разбираемо, той е малко предпазлив.)

Истината е, че амилениалните църкви не са много забележителни с някакви евангелизационни програми. (Тези, които използват материалите “Евангелска експлозия” на Презвитерианската Църква Корал Ридж, са изключение от това основно правило.) Тези църкви не са на теологичната арена, и не предизвикват хуманистите и кой да е друг. Членовете виждат своите църкви като устояващи на въздействието, като защитни крепости или като пристанища в обществената буря. Тези църкви просто не са в настъпление. Те не очакват да постигнат нищо в обществото. Те също не очакват да видят вълна на новоповярвали. Вероятно няма скоро да изгубят много хора в полза на Християнската реконструкция. Бавната ерозия към либерализъм, модернизъм и теология на освобождението ще продължи да ги притеснява, както ги е притеснявала в миналото, но няма да има големи дезертирания. Също няма да има големи победи. Те ще останат духовни, защитни укрепления сред повратен момент в световната история.

Исторически премилениализъм

Няма никакъв исторически (не-диспенсасционалистически) премилениализъм, институционално казано. Историческите премилениалисти са разпръснати в църкви, които са доминирани или от диспенсационалистически премилениалисти, или от амилениалисти. Теологичната семинария Covenant съществува, но нейните възпитаници биват поглъщани в църкви, които са официално есхатологично неутрални, т.е. църкви ръководени от амилениалисти. Историческият премилениализъм не е бил самостоятелна теологична сила през този век.

Заключение

Дейвид Чилтън ни снабди с шедьовър. Той написа епитаф:

Песимилениализъм
71 г. от Хр. – 1987 г. от Хр.
“Ние проповядвахме поражение, и го получихме!”

Хвърлям ръкавицата към противниците на движението за Християнска реконструкция. Предизвиквам всички кандидати, и го правя по хитър начин: “Преборете се с Чилтън.” Нещо повече, “Преборете се с Бансен.” Ако някой иска да се бори с мен, ще си включа компютъра и ще му дам най-добрия си отговор, но аз съм толкова сладък и безобиден човек, че не очаквам някой да си пропилява времето да се опитва да ме бие. Но е добре някой в съответните противни песимилениални лагери да започне да дава отговори на това, което християнските реконструкционисти са написали досега. Конкретно, добре е някой да се подготви да напише коментар върху Откровение, по-добър от Дни на въздаяние. Уверен съм, че никой не може. От сега нататък ще има само три вида коментари върху книгата Откровение:

Които се опитват да разширят Чилтън
Които се опитват да опровергаят Чилтън
Които се преструват, че Чилтън го няма

Тайлър, Тексас
17 декември 1986

[1] David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth: Dominion Press, 1985).

[2] James B. Jordan, Judges: God’s War Against Humanism (Tyler, Texas: Geneva Ministries, 1985).

[3] Kline, Treaty of the Great King (Grand Rapids: Eerdmans, 1963); препечатана отчасти в неговата по-късна книга Structure of Biblical Authority (Grand Rapids: Eerdmans, 1972).

[4] Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986)

[5] Gary North, The Sinai Strategy: Economics and the Ten Commandments (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986).

[6] Gary North and David Chilton, “Apologetics and Strategy,” Christianity and Civilization, 3 (1983), pp. 107-16.

[7] Gary North, Dominion and Common Grace (Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1987), особено глава 5. (Български превод на книгата: Гари Норт, Господството и общата благодат, глава 5, “Есхатологията и библейският закон.”)

[8] Франсис Шефър заявяваше още от 1965, че хуманистичната цивилизация е празна черупка, и че тя няма земно бъдеще. Той повтаряше многократно, че християнството има въпроси, на които хуманизмът не може да отговори. Проблемът беше, че като калвинистки премилениалист той не вярваше, че някакви конкретно християнски решения могат да бъдат реализирани преди Второто идване на Христос. Той не посвещава много място в своите книги на конкретно християнски отговори на християнските въпроси, които задава, за да предизвика хуманистичната цивилизация. Той задава превъзходни обществени въпроси; предлага малко конкретно християнски отговори. Има причина за това: Чилтън и Норт, op. cit.

[9] През 1965-75 в силно ограничените кръгове на амилениалния калвинизъм се появи краткотрайно движение от северноамерикански холандски учени, школата на “космономичната идея,” позната също като нео-дойевердианци, по името на холандския правен учен и философ, Херман Дойеверд. Те направиха малко впечатление извън общността от северноамериканските холандци, и след това изпаднаха в забвение. Техните предшественици в началото на 60-те бяха по-консервативни, но след 1965 твърде много от тях станаха идеологически спътници на теолозите на освобождението. Не успяха да се състезават с по-твърдия радикализъм, представен от Sojourners и The Other Side, и изчезнаха.

[10] David Chilton, Productive Christians in an Age of Guilt-Manipulators: A Biblical Response to Ronald J. Sider (4th ed.; Tyler, Texas: Institute for Christian Economics, 1986).

[11] Bibliotheca Sacra (April-June 1986).

[12] Greg Bahnsen, Theonomy in Christian Ethics, second edition, 1984. Издадена от Presbyterian & Reformed, Phillipsburg, New Jersey.

[13] R. J. Rushdoony, Institutes of Biblical Law (Nutley, New Jersey: Craig Press, 1973).

[14] Единственият опит в книга от някой диспенсационалистически учен да опровергае теономистите е една непубликувана докторска дисертация в Даласката теологическа семинария: Ramesh Paul Richard, Hermeneutical Prolegomena to Premillenial Social Ethics (Херменевтичен увод към премилениалната обществена етика, 1982). Тя не е била публикувана дори в преработена форма. Разбираемо е защо: ужасно заглавие. По-лошо, дисертацията отстъпва твърде много теологични позиции на теономистите. Това показва кризата, с която се сблъсква диспенсационализмът днес.

[15] Ed Dobson and Ed Hindson, “Apocalypse Now?” Policy Review (Oct. 1986), p. 20.

[16] Gary North, 75 Bible Questions Your Instructors Pray You Won’t Ask (Spurgeon Press, P. O. Box 7999, Tyler, Texas 75711).

Част Първа

ВСТЪПЛЕНИЕ: ЧОВЕШКИЯТ СИН
(Откровение 1)

Въведение

Встъплението във Второзаконие (1:1-5) започва: “Ето думите. . . .”[1] След това текстът определя говорещия като Мойсей, на когото като посредник на Завета е било “заповядано” да даде и изложи Божия “закон” на Израел. “Така, Яхве е Върховен Владетел, който дава завет, а Мойсей е неговия пълномощник и посредник на завета. Така този раздел съответствува на встъплението на извън-Библейските мирни договори, които също определят говорещия, който заявява своето господство чрез завета и изисква подчинението на васала.”[2] Встъплението в Откровение започва с подобен израз: “Откровението на Исус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан, който възвести Божието слово и свидетелството Исус Христово – и всичко що е видял” (1:1-2)

Така целта на заветното Встъпление е да изяви господството на Великия Цар, обявявайки неговата трансцендентност и иманентност, и изяснявайки от самото начало, че васалите, Неговите слуги, трябва да се подчинят на Неговата воля. Библейските мирни договори излагат Божията трансцендентност и иманентност като говорят за една или повече от три дейности: сътворение, изкупление и откровение. Последните две са особено подчертани във Встъплението на Откровение. Вече отбелязахме наблягането върху божественото откровение в началното изречение, и това се подчертава от следващите стихове. Църквите трябва да “слушат думите на това пророчество и да пазят написаното в него,” и Господ изговаря специално благословение за тези, които се покоряват (1:3); Св. Йоан отново говори за себе си като този, който е донесъл свидетелство за “Божието слово и свидетелството за Исуса” (1:9); нещо повече, той разказва за откровението, което идва към него според стандарта и познатите образи на заветното откровение в цялата библейска история: “В Господния ден бях в изстъпление чрез Духа; и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: Каквото виждаш напиши на книга. . . .” (1:10-11; виж по-долу).

Изкуплението също се подчертава в този текст: “Исус Христос, Който е верният Свидетел, Първороден от мъртвите и Началникът на земните царе . . . Който ни обича и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си . . . и Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Баща, на Него да бъде слава и господство във вечни векове. Амин” (1:5-6). Още повече, за Христос конкретно се говори като за Изкупител, Човешкия Син, Който “идва с облаците” в Своето славно Възнесение към Бащата и идващ съд над Израел, за да получи световно господство, слава и Царство; Който ще бъде видян от “онези, които Го прободоха,” и за него ще скърбят “всички земни племена” (1:7; сравни Дан. 7:13-14; Зах. 12:10-14; Мат. 24:30; Йоан 19:37; Еф. 1:20-22). Видението на св. Йоан за Христос развива идеята за Неговото изкупително дело: Той е облечен като Първосвещеник (1:13), открит е като въплътената Божия Слава (1:14-15), Създателят и Вседържителят на света, Чието могъщо Слово излиза, за да завладее народите (1:16); Който умря, и възкръсна от мъртвите, и Който живее до вечни векове (1:17-18).


[1] Еврейското заглавие на Второзаконие е просто: Думите.

[2] Meredith G. Kline, Treaty of the Great King (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1963), p. 30.

1

ЦАР НА ЦАРЕТЕ

Заглавие и благословия (1:1-3)

1 Откровението на Исус Христос, което Му даде Бог, за да покаже на слугите Си онова, което има да стане скоро; а Христос прати та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан,
2 който възвести Божието слово и свидетелството Исус Христово – и всичко що е видял.
3 Блажен, който прочита, и ония, които слушат думите на това пророчество и пазят написаното в него; защото времето е близо.

1 Св. Йоан изяснява от началото, че неговата книга е откровение, откриване или разкриване на Божиите намерения. Тя не е предназначена да бъде тайнствена или загадъчна; тя категорично разкрива своя предмет. Конкретно, тя е Откровението на Исус Христос, което му даде Бог – с други думи, откровение, предадено от нашия Господ (ср. Евр. 1:2), за онова, което има да стане скоро. Следователно Откровение не се занимава нито с обхвата на световната история, нито с края на света, а със събития, които са били в близкото бъдеще за св. Йоан и неговите читатели. Както ще видим през целия коментар, Книгата Откровение е “заветен съдебен процес,” пророкуващ изливането на Божия гняв върху Ерусалим. Тя е пророчество за периода, познат в Писанието като “Последните дни,” т.е. последните дни на заветния народ Израел, “поколението” от четиридесет години (Мат. 24:34) между Възнесението на Христос (30 г. от Хр.) и падането на Ерусалим чрез римляните (70 г. от Хр.).[1] Тя предсказва събития, които св. Йоан е очаквал неговите читатели да видят много скоро.

Това ясно воюва срещу всякакво “футуристично” тълкувание на книгата. Футуристите твърдят, че св. Йоан предупреждава християните от своето време главно за неща, които те няма никога да видят – което означава, че книгата Откровение би била безсмислена в продължение на 1900 години! Да се твърди, че книгата има значение само за нашето поколение, е егоцентрично; и това е противно на свидетелството на самата книга. Трябва да се подчертае, че гръцкият израз за думата скоро съвсем ясно означава скоро, и тези, които първи са прочели израза, не са разбрали нищо друго освен именно това (ср. Лука 18:8; Деян. 12:7; 22:18; 25:4; Рим. 16:20; Откр. 22:6). Футуристичното тълкувание бива опровергано още от първия стих на Откровение.

Преди да продължим нататък, трябва също да отбележим, че началните думи на св. Йоан предполагат библейската философия за историята: Бог е Господар на всичко, Той има всеобхватен план за Своето творение, и Той управлява всеки атом от действителността според Своя план. В края на краищата, как Бог познава бъдещето? Библията не намеква, че Бог има някаква кристална топка, с която може да вниква в бъдещите събития. Помислете за това. В действителност няма такова нещо като “бъдеще,” в смисъла на нещо си “там,” което може да бъде предсказано, ако имаме подходящото оборудване. Да се каже, че нещо е в бъдещето, е просто да се каже, че то все още не съществува. Как тогава Бог познава бъдещето? Библията дава единствения отговор: Бог познава бъдещето, защото Той го е планирал:

Господ е поставил престола Си на небето; и Неговото царство владее над всичко. (Пс. 103:19)

Нашият Бог е на небето; прави всичко, що Му е угодно. (Пс. 115:3)

Пред Него всичките земни жители се считат за нищо; по волята Си Той действува между небесната войска и между земните жители; и никой не може да спре ръката Му, или да Му каже: Що правиш Ти? (Дан. 4:35)

В Когото станахме и наследство, като бяхме предопределени на това според намерението на Бога, Който действува във всичко по решението на Своята воля. (Еф. 1:11)

Така, макар “бъдещето” все още да не съществува, то е абсолютно определено и сигурно, защото всемогъщият Господар на вселената непогрешимо го е планирал. Той “съживява мъртвите, и повиква в действително съществуване онова, което не съществува” (Рим. 4:17). Бог знае всички неща цялостно, защото Той е планирал цялостно всички неща.

Артър Пинк пише: “Господ Бог всемогъщият царува. Неговото управление е над неживата природа, над дивите зверове, над човешките деца, над добрите и злите ангели и над самия Сатана. Никакво въртене на света, никакво светене на звезда, никаква буря, никакво движение на творение, никакви човешки действия, никакви дейности на ангели, никакви дела на Дявола – нищо във цялата огромна вселена не може да се случи по друг начин, освен по този, който Бог от вечността е определил. Това е основата на вярата. Това е отправната точка за разума. Това е котвата за душата, сигурна и устойчива. Не сляпата съдба, нито необузданото зло, нито човек или Дявол, а Господ Всемогъщият управлява света според Своето собствено благоволение и за Своята вечна слава.”[2]

Сега св. Йоан казва, че тези неща относно бъдещето са били явени на него, или “изобразени чрез знаци” от ангела. Употребата на думата ни казва, че това пророчество не трябва просто да се приема като “предварително написана история.” Това е книга на знаци, символично представяне на идващи събития. Символите не трябва да бъдат разбирани буквално. Можем да видим това от използването на същото поняние от св. Йоан в неговото Евангелие (12:33; 18:32; 21:19). Във всеки случай Христос използва същото дума за да “изобрази чрез знаци” бъдещо събитие чрез повече или по-малко символично означаване, вместо чрез прозаично, буквално описание. И това е като цяло формата на пророчествата в Откровение. Това е книга на символи от началото до края. Както Бийсли-Мъри добре казва, “Пророкът желае да изясни, че той не прави фотографиране на небето.”[3] Това не означава, че символите са неразбираеми; тълкуванието не е такова, каквото хрумне на всеки отделен човек. Нито, от друга страна, символите са написани в някакъв вид код, така че се нуждаем само от речник или граматика на символизма, за да “преведем” символите на нашия език. Единственият начин да разберем символната система на св. Йоан е да се запознаем добре със самата Библия.

2-3 Тук е изложена важна връзка. Стих 1 ни показва Исус Христос даващ Откровението на св. Йоан; сега св. Йоан казва, че той самият носи свидетелството на Божието Слово и свидетелството на Исус Христос. Така виждаме, че Исус е главният Носител на Свидетелството, свидетелствуващ на Своите слуги; и също виждаме, че св. Йоан свидетелствува за Христовото свидетелство. Той може да направи това, защото е един от Христовите служители и е станал като своя Господар. Давайки свидетелство, св. Йоан се съобразява с образа на Христос. Тези два модела – Христос и Неговите служители носещи двойно свидетелство, и Христовите служители носещи Неговия образ – продължават през цялата книга, и ще подпомогнат нашето разбиране за такива текстове като 11:4-12.

Тъй като това двойно свидетелство (книгата Откровение) е самото Божие слово, изговаря се благословение – първото от седемте “блаженства” на пророчеството (1:3; 14:13; 16:15; 19:9; 20:6; 22:7; 22:14) – върху хората, които са верни на неговото послание. Нека да отбележим особената форма на благословението, защото то предлага друго важно указание за съдържанието на книгата: Блажен, който прочита, и онези които слушат. Св. Йоан е написал това пророчество не само (или предимно) за индивидуално назидание, но за Църквата и нейното официално събиране за поклонение. От самото начало книгата Откровение е поставена в литургична обстановка, в която Четецът чете пророчеството към събранието. Гръцката дума за чете често се използва в Новия Завет за тази литургична дейност (Лука 4:16; Деяния 13:27; 15:21; 2 Кор. 3:15; Еф. 3:4; Кол. 4:16; 1 Сол. 5:27; 1 Тим. 4:13). Книгата Откровение, както ще видим, е силно свързана с литургията; всъщност, поклонението е централна тема на пророчеството. Като ни показва как Божията воля се изпълнява в небесното хваление, св. Йоан разкрива как Църквата трябва да изпълнява Неговата воля на земята.

От литургията на специалното хваление ние излизаме в света да служим на Бога в литургията на живота. Ние отговаряме на Истината (“Амин”) в специално хваление, и тогава отговаряме по-дълбоко в цялостно хваление, през целия ни живот. Следователно благословията на св. Йоан така не е само за този, който чете и за тези, които слушат, но за тези, които пазят неговото послание. Целта на книгата не е само да ни осведоми за “пророчески” събития. Целта на апостолското поучение винаги е етична: То е написано да произведе “чистосърдечна любов от добра съвест и нелицемерна вяра” (1 Тим. 1:5). Откровение ни дава заповеди, които да пазим, и особено читателите от първи век е трябвало да се вслушат и да се покорят на неговото поучение, защото кризата е била надвиснала над тях. Времето е близо, предупреждава св. Йоан, отново наблягайки върху съвременната значимост на своето пророчество. Той повтаря това предупреждение в края на книгата (22:6-7, 10). Древният свят скоро е щял да изпадне в смутове, когато царства се разклащат и срутват до основите си, и християните са се нуждаели от Откровение като стабилно ръководство през периода на идващата драматична промяна. Краят на света е наближавал – не унищожението на физическата вселена, а преминаването на стария световен ред, управлението на света около централното светилище в Ерусалим. Бог основа нов народ, ново свещенство, ново човечество, покланящо се в ново светилище. Божият Дом беше пред пълно завършване, и старото временно обиталище, като строително скеле, щеше да бъде разрушено.

Поздрав и Славословие (1:4-8)

4 Йоан до седемте църкви, които са в Азия: Благодат и мир да бъде на вас от Онзи, Който е, и Който е бил, Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол,
5 и от Исуса Христа, който е верният свидетел, първородният от мъртвите и началникът на земните царе. На Този, Който ни люби, и ни е развързал от греховете ни чрез кръвта Си.
6 и Който ни е направил Царство от свещеници на своя Бог и Отец, на Него да бъде слава и господство във вечни векове. Амин.
7 Ето, иде с облаците; и ще Го види всяко око, и ония, които го прободоха; и всички земни племена ще възридаят за Него. Така е. Амин.
8 Аз съм Алфа и Омега, казва Господ, Който е, и Който е бил, и Който иде, Всемогъщият.

4-6 Св. Йоан отправя своето пророчество към седемте църкви в Азия. Очевидно е от описанието, което следва (глави 2-3), че той категорично има предвид тези действителни църкви. Идеята, защитавана от Скофилд и други, че те представляват “седем периода на духовната история на Църквата,”[4] е обикновена измислица, без обективни доказателства; и е доста произволно и избирателно приложена. Има поне три неверни презумпции, поддържани от хората, които защитават тази доктрина.

Първо, доктрината за “седемте епохи” предполага, че Книгата Откровение покрива цялата църковна история, от началото до края. Защитавайки своя възглед, Скофилд казва: “Не е за вярване, че в пророчество, което покрива църковния период, няма да има такъв преглед.”[5] Много вярно, може би; но кой казва, че книгата Откровение покрива църковната история? Св. Йоан със сигурност не го прави. Неговото единствено твърдение е, че пророчеството засяга “онова, което има да стане скоро” (1:1), и че времето, за което той говори, е близо (1:3). Така, най-основната презумпция на възгледа за “седем епохи” е напълно погрешна.

Втората презумпция счита, че Църквата ще завърши в поражение и отстъпничество: Лаодикийската, хладна, практически отстъпила църква, за която Христос няма нищо добро за казване (3:14-22), трябва да символизира Църквата на Исус Христос в края на епохата. (Следствие от този възглед е, че “Последните дни,” за които се говори в Писанието, през които отстъплението е широко разпространено, са действителните последни дни от земната история.) Разбира се, това, което настоящият коментар е замислен да демонстрира, е истината, че Църквата завършва историята в победа и тържествуване; така нищо повече не е нужно да бъде казано тук. Но е важно да отбележим, че идеята за отстъпление в последното време е предварителна презумпция на възгледа за “седемте епохи”; и тези, които го защитават, предварително са приели за даденост онова, което твърдят, че доказват.

Третата презумпция, разбира се, е че ние живеем в последната епоха на Църквата (отново, трябва да отбележим, че тези хора твърде често са неспособни да мислят, че самите те живеят в друго време, освен в кулминационната точка на историята). Тази презумпция е погрешна. Пророчествата за славното състояние на Църквата, които ще се изпълнят преди завръщането на Христос, са далеч от своето изпълнение. Ние вероятно имаме хиляди години напред преди Края. Все още сме в ранната Църква! И макар да е модерно за съвременните християнски интелектуалци да говорят за нашата цивилизация като “пост-християнска,” ние трябва да обърнем това и да го направим библейски правилно: Нашето общество не е пост-християнско – нашето общество е все още пред-християнско![6]

Макар по тази причина да не можем да твърдим, че седемте църкви представляват седем епохи в църковната история, има важен момент, който трябва да бъде отбелязан тук. Фактът, че седем църкви са споменати в книга, пълна с числени символи, не трябва да бъде пренебрегнат. Седем е числото в Писанията, което показва качествена пълнота, същностното естество на едно нещо (както десет посочва “множество,” количествена пълнота); тук това представлява факта, че Откровението е предназначено за цялата Църква във всяка епоха. Посланията към църквите в Азия трябва да се прилагат към всички, точно както Павловите послания до римляните и коринтяните имат световно значение. Но когато прилагаме тези писма, трябва да сме внимателни да не ги отделяме от техния исторически контекст.[7]

Св. Йоан използва характерната благословия на апостолите: благодат (благоволението на Бога, дадено на онези, които без Христос заслужават гняв) и мир (състояние на постоянно примирение с Бога чрез умилостивението на Христос). Тези благословения, казва той, са от всеки член на Божеството: Бащата, Святия Дух и Сина. Всеки от Тримата участва напълно и равноправно в даването на благодат и мир на избраните. Бащата ни е избрал преди създанието на света и изпрати Своя Син да ни изкупи; Синът, вместо нас, живя съвършен живот в покорство на Закона и плати пълното наказание за нашите грехове; и Духът прилага делото на Бащата и Сина чрез новорождение и освещение. Подходящото обобщение за всичко, което Бог направи за нас, се съдържа в тези думи: благодат и мир.

Личностите на Триединството са назовани в техния литургичен (различен от техния теологичен) ред. Обяснението на Майкъл Уилкок е много полезно: “Видението на Йоан ще го отведе в небесното светилище, на което Юдейската Скиния беше подобие и сянка (Евр. 8:5); и може би необикновеният ред на Триединството тук (Баща, Дух, Син) отговаря на устройството на земното светилище, където ковчегът в Пресвятото място представлява Божия престол, светилникът със седем разклонения в Святото място пред него представлява Духа[8], а предният двор, в който стои олтарът със своя свещеник и жертва, представляват, разбира се, изкупителното дело на Христос.”[9]

Поздравът е ясен израз на Тринитарианската вяра – по-късно изкована в изповедна форма от съборите в Никея (325 г. от Хр.) и Константинопол (381 г. от Хр.), но със сигурност ясно видима в учението на Библията.[10] Учението за Триединството е, че има един Бог (една Личност), който е три различни Личности – Баща, Син и Святи Дух – и че всяка една от тези три Личности е самият Бог. Няма три Бога – само Един. Но тези три Личности не са различни начини или форми, по които Бог Се открива на нас, нито могат да бъдат обърквани един с друг; те са три различни Личности. Корнилиъс Ван Тил казва това възможно най-ясно: “Бащата, Синът и Святият Дух са всеки личност, и заедно представляват цялостно личностния Бог. Има вечна, вътрешно самоосъзната взаимовръзка между трите личности на Божеството. Те всички са едно естество. Всеки е толкова Бог, колкото са останалите двама. Синът и Духът не вземат Своето естество от Бащата. Затова разликата и единството в Божеството са еднакво върховни; те изцяло съответствуват Един на Друг и не съответствуват на нищо друго.”[11]

Това означава, че Бог не е “основно” един, като отделните Личности се извличат от единството; нито че Бог е “основно” три, като единството на Личностите е второстепенно. Нито единство, нито “троичността” на Бога са първостепенни едно спрямо друго; и двете са основни. Бог е Един, и Бог е Три. Има три различни, индивидуални Личности, всяка от които е Бог. Но има само един Бог.[12] Да го кажем на по-философски език, Божието единство (Един) и разнообразие (Трима, индивидуалност) са еднакво върховни. Бог едновременно е по същество Един и Трима.[13]

Първо, св. Йоан описва Бащата: Този, Който е, и Който е бил, и Който иде. Филип Карингтън е уловил духа на този израз, който е на ужасен гръцки, но е превъзходна теология: Съществуващият и Миналият и Идещият.[14] Бог е вечен и непроменим (Мал. 3:6); когато ранните християни се сблъскаха с нещо, което им изглеждаше като несигурно бъдеще, те трябваше да знаят абсолютната сигурност на Божието вечно управление. Бог не зависи от милостта на обстоятелствата; Той не се определя от някакви външни условия; всички неща съществуват според Неговото непогрешимо Слово. Заплашвани, гонени и преследвани от хората на власт, те все пак трябваше да се радват в познанието за своя вечен Бог, Който “иде,” Който непрестанно идва за съд срещу Своите противници. Божието идване не се отнася само за края на света, а за Неговото непрестанно управление над историята. Той идва отново и отново, за да освободи Своя народ и да осъди нечестивите.[15]

Второ, св. Йоан говори за Святия Дух като седемте Духове, които са пред Неговия Престол. Макар някои хора да се опитват да видят това като сведение за седем ангели, немислимо е, че благодат и мир могат да идват от някой друг, освен от Бога. Личността, за която се говори тук, е очевидно равнопоставена на Бащата и на Сина. Картината на Святия Дух тук (както също в 3:1; 4:5; 5:6) се основава на Захария 4, където пророкът вижда Църквата като светилник със седем светила, поддържан без човешко участие от непрестанен приток на масло чрез “седем цеви на седемте светилника” (ст. 2) – тълкуванието на което е, както казва Бог на Захария: “Не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Моя Дух” (ст. 6). Така работата на Святия Дух в Църквата да изпълва и да дава сила е описана в числото седем, символизиращо пълнота и завършеност. Така е и тук в Откровение: “До седемте църкви . . . благодат и мир да бъде на вас . . . от седемте Духове.” И работата на Духа в Църквата се извършва според Божието господство и величество, пред Неговия Престол. Това всъщност е подчертано ударение в книгата Откровение: думата Престол се среща тук четиридесет и шест пъти (новозаветната книга, която се доближава най-близо до този брой, е Евангелието на Матей, където тя се употребява само пет пъти). Повече от всичко, Откровение е книга за управление: тя разкрива Исус Христос като Господар на историята, възстановяващ Своя народ в господство чрез силата на Святия Дух.

Думата Престол е използвана специално в Писанието за Божия официален двор, където Той получава официално поклонение от Своя народ в Съботата.[16] Цялото видение на Откровение е видяно в Господния ден (1:10) – християнския ден на общностно, официално поклонение; и цялото действие в книгата се съсредоточава върху поклонението около Божия Престол. Св. Йоан иска ние да видим, че публичното, официално поклонение пред Върховния Господар има централно място в историята – историята в нейната цялост и отделните съставни части (т.е. вашия и моя живот). Духът дава благодат и мир на църквите в особен смисъл, чрез публичното поклонение. Можем дори да кажем това: Не можем да имаме продължаващо общение с Бога и да получаваме благословения от Него без публично поклонение в Църквата, “мястото” за достъп до Престола. Духът работи в отделните хора, да – но Той не работи отделно от Църквата. Може да се направи разграничение между Неговата корпоративна и индивидуална работа, но те не могат да бъдат разделяни. Идеята, че можем да имаме общение с Бога и едновременно да сме отделени от Църквата и от корпоративното хваление на Христовото тяло, е изцяло езическа идея, напълно чужда на Святото Писание. Църквата, като Църква, получава благодат и мир от седмократния Дух; и Той е постоянно пред Престола, конкретната област на Неговото служение.

“Нашият живот е претоварен и шумен. Лесно е да мислим за Църквата и за тайнствата като състезаващи се за нашето внимание с другия свят на всекидневния живот, което ни води в някакъв друг живот – таен, пречистен и отделен. По-добре е да мислим за този практически всекидневен свят като нещо неразбираемо и неуправляемо, докато не подходим към него в тайнствата чрез Христос. Иначе природата и светът са отвъд нашето разбиране; времето също, времето, което отнася всичко в безмислено движение, каращо хората да се отчаят, освен ако не го видят като Божие действие, отразено в литургичната година, необходимият път към Новия Ерусалим.”[17]

Третият член на Божеството (в този литургичен ред) е Исус Христос, за Когото св. Йоан говори с три определения: верният Свидетел, Първородният от мъртвите, и Началникът на земните царе. Р. Дж. Ръшдуни убедително посочва как думата Свидетел (на гръцки, martyr), е придобила значение чуждо на оригиналното значение на думата: “В Библията свидетелят е този, който работи за налагането на закона и помага в неговото изпълняване, дори при изпълнението на смъртна присъда. ‘Мъченик’ сега означава точно обратното, т.е. който е екзекутиран вместо екзекутор, който е преследван вместо главен участник в преследването. Резултатът е сериозно изопачаване на Писанието. . . . Значимостта на Исус Христос като ‘верният и истинен свидетел’ е, че Той не само свидетелствува срещу онези, които са във война срещу Бога, но също ги екзекутира. . . . Следвателно Исус Христос свидетелствува срещу всеки човек и народ, които основават своя живот върху друга основа освен върховния и триединен Бог и Неговия непогрешим и абсолютен закон-слово.”[18]

Темата за Христос като първостепенния Свидетел е важна в Откровение, както отбелязахме по-горе в ст. 2. Като допълнение към анализа на Ръшдуни можем да отбележим, че централна характеристика на свидетелството на Христос е Неговата смърт от ръцете на лъжесвидетелите. Хората в тази книга, които свидетелствуват в Неговия образ, също ще сторят това с цената на своя живот (6:9; 12:11). Така съвременното значение на думата мъченик (martyr – бел. прев.) не е толкова отнесено и небиблейско, както може да изглежда на пръв поглед; но е необходимо, както показва Ръшдуни, да си припомним основното значение на думата.

Исус е също Първородният от мъртвите. Чрез Своето възкресение от мъртвите Той придоби върховенство, имайки “първенство във всичко” (Кол. 1:18). Както казва Петър в деня на Петдесятница: “Този Исус Бог възкреси, на което ние всички сме свидетели. И тъй, като се възвиси до Божията десница, и взе от Отца обещания Свети Дух, Той изля това, което виждате и чувате. Защото Давид не се е възнесъл на небесата; но сам той казва: Рече Господ на Моя Господ; Седи отдясно Ми, докле положа враговете Ти за Твое подножие. И тъй, нека знае добре целия Израилев дом, че Този Исус, Когото вие разпнахте, Него Бог е направил и Господ и Помазаник” (Деян. 2:32-36). Бог изпълни обещанието дадено преди много време: “При това Аз ще Го поставя в положение на Първороден, по-горе от земните царе” (Пс. 89:27).

Очевидно св. Йоан има предвид този текст от Псалмите, защото следващото определение, което дава за нашия Господ, е Началникът на земните царе. Христовото първенство и върховна власт са над всичко. Той е не “само” Спасителят, очакващ бъдещо катаклично събитие преди да стане Цар; Той е Царят на вселената сега, в тази епоха – седящ отдясно на своя Баща докато всички Негови врагове бъдат положени под краката Му. Този процес на поемане на господство над цялата земя според Неговото законно право продължава в този момент, и е било така откакто Той възкръсна от мъртвите. Като Първороден (и единороден!), Христос притежава владетелските права над цялото творение: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята,” твърди Той (Мат. 28:18). Всички народи са му били предадени като Негово наследство, и земните царе са под царска заповед да Му се подчинят (Пс. 2:8-12). Коментирайки титлата на Христос, Началник на земните царе, Уилиям Симингтън пише: “Личностите, които за които тук се говори, че трява да са подчинени на Христос, са царе, управители, висши и низши, всички с държавна власт, независимо дали е в законодателния, съдебния или изпълнителния клон на властта. Над такива Исус Христос е Владетел; – ό άρχων, владетел, господар, ръководител, първия по власт, авторитет и господство.”[19]

Всъщност, точно това е причината за преследването на християните от държавата. Исус Христос чрез Благовестието заяви Своята абсолютна власт и господство над земните владетели и народи. Те имат избор: Или да се подчинят на Неговото управление и закон, приемайки Неговите абсолютни условия на капитулация и мир, или да бъдат строшени под жезъла на Неговия гняв. Такава дръзка, безкомпромисна позиция е публично оскърбление към достойнството на всеки уважаващ себе си хуманист – колко повече за владетелите, които са свикнали да мислят за себе си като ходещи по земята богове. Може би на Христос може да бъде отстъпено място в пантеона, заедно с нас, останалите богове; но да бъде проповядван от Неговите последователи като Господ над всичко, Чийто закон е задължителен за всички хора, и Чиито постановления осъждат законите и постановленията на народите – това е твърде много; това е непростимо и не може да бъде допускано.

Разбира се, за ранните християни би било много по-лесно, ако проповядваха популярната отстъпническа доктрина, че Исус е Господ на “сърцето,” че Той е загрижен с “духовните” (т.е. не-земните) завоевания, но въобще не е заинтересован от политическите въпроси; че Той е доволен да бъде “Господ” в областта на духа, докато Цезар е Господ навсякъде другаде (т.е. там, където наистина чувствуваме, че има значение). Такава доктрина въобще не би била заплаха за боговете на Рим. Всъщност, Цезар не би могъл да желае по-сътрудничаща религия! Беззъбото, безсилно християнство е златна мина за тоталната държава: То държи вниманието на хората съсредоточено в облаците, докато държавата обира техните джобове и краде техните деца.

Но ранната Църква не познава това отстъпническо учение. Вместо това тя поучава библейското учение за Христовото Господство – че Той е Господар на всичко, “Началник на земните царе.” Именно това гарантира тяхното гонение, измъчване и смърт от ръцете на държавата. И именно това гарантира тяхната окончателна победа. Тъй като Исус наистина е Господар на вселената, всяка съпротива срещу Неговата власт е обречена на провал, и ще бъде смазана. Тъй като Христос е Цар на царете, християните са уверени в две неща: война до смърт срещу всички лъжливи богове; и пълната победа на християнската вяра над всичките й врагове.

По тази причина св. Йоан навлиза в славословие на хваление към Исус Христос, Който ни обича и ни е развързал от греховете ни чрез откупната цена на Своята кръв, и ни е направил да бъдем Царство и свещеници на Своя Бог и Баща; на Него да бъде слава и господство завинаги. Не само сме освободени от нашето робство, но сме основани като Царство на свещеници. Царството започна: християните сега управляват с Христос (Еф. 1:20-22; 2:6; Кол. 1:13), и нашето господство ще се увеличава по света (Откр. 5:9-10). Ние сме победоносно, побеждаващо свещенство, довеждащо всички области на живота под Неговото управление.

7-8 Стих 7 обявява темата на книгата, която не е Второто Пришествие на Христос, а пришествието на Христос за съд върху Израел, за да установи Църквата като ново Царство. Той идва с Облаците, обявява св. Йоан, използвайки един от най-познатите библейски образи за съд (ср. Бит. 15:17; Изх. 13:21-22; 14:19-20, 24; 19:9, 16-19; Пс. 18:8-14; 104:3; Ис. 19:1; Езек. 32:7-8; Мат. 24:30; Марк 14:62; Деян. 2:19). Това е Облакът на Славата, Божията небесна колесница, с която Той изявява своето славно присъствие.[20] Облакът е откровение на Неговия Престол, когато Той идва, за да защити Своя народ и да унищожи нечестивите. Едно от най-поразителните описания на Божието “идване в облаците” е в пророчеството на Наум за Ниневия (Наум 1:2-8):

Господ е ревнив Бог, Който отплаща;
Господ въздава и се гневи;
Господ отдава възмездие на противниците Си,
И пази гняв за враговете Си.
Господ е дълготърпелив, и велик в сила,
И никак няма да обезвини нечестивия;
Пътят на Господа е във вихрушка и буря,
И облаците са праха на нозете Му,
Смъмря морето, и го изсушава,
И пресушава всичките реки;
Васан и Кармил повяхват,
И ливанският цвят се изнурява.
Планините треперят от Него,
И хълмовете се разтопяват;
А земята се раздвижва от присъствието Му,
Да! Светът и всичките му жители.
Кой може да устои пред негодуванието Му?
И кой може да застане, когато пламне гневът Му?
Когато яростта Му се излива като огън,
Скалите се разпадат пред Него.
Господ е благ, крепост е в ден на бедствие,
И познава уповаващите на Него.
Но с потопно наводнение
Ще направи пълно разорение на мястото на Ниневия,
И ще прогони враговете Си в тъмнината.

Така Неговото пришествие в облаците носи съд и освобождение в историята; няма причина нито в общата библейска употреба на този термин, нито в непосредствения контекст тук да се предполага, че се има предвид буквалният край на физическия свят (макар че смисълът определено може да се приложи и за Последния ден). Св. Йоан говори за факта, подчертаван от апостолите през целия период на “последните дни,” че е надвиснала криза: Както обеща, Христос щеше да дойде срещу настоящото поколение “в облаците,” в гневно осъждение срещу отстъпилия Израел (Мат. 23-25). И всяко око ще Го види, дори тези, които Го прободоха (езичниците, Йоан 19:34, 37): Участниците в разпъването щяха да Го видят идващ в съд – т.е. те щяха да преживеят и да разберат, че Неговото пришествие означава гняв върху Земята (ср. употребата на думата виждам в Марк 1:44; Лука 17:22; Йоан 3:36; Рим. 15:21). Господ вече използва същата терминология за Своето идване срещу Ерусалим в края на това поколение (Мат. 24:30), и дори предупреждава първосвещеника: “Ще видите Човешкия Син седящ отдясно на силата и идещ на небесните облаци” (Мат. 26:64). С други думи, отстъпниците от това зло поколение щяха да разберат значението на Христовото Възнесение, окончателното Пришествие на Човешкия Син, Втория Адам (Дан. 7:13). В унищожаването на техния град, тяхната цивилизация, техния Храм, техния цялостен световен ред, те щяха да разберат, че Христос се е възнесъл на Своя Престол като Господар на небето и на земята. Те щяха да видят, че Човешкият Син е отишъл при Бащата.

Исус каза също, че “ще заплачат всички племена на Земята” в деня на Неговото Идване (Мат. 24:30), че “там ще бъде плач и скърцане със зъби” (Мат. 24:51). Св. Йоан повтаря това като част от темата на своето пророчество: всички племена на Земята (юдеите) ще скърбят за Него. И Исус, и св. Йоан тълкуват по този начин този израз, зает от Захария 12:10-14, където той се среща в оригиналния контекст като плач на покаяние в Израел. Но Израел се е отклонил безвъзвратно; техният плач няма да бъде плач на покаяние, а само агония и ужас.

Но това не отменя обещанията в Захария. Всъщност, чрез Христовото осъждение над Израел, чрез отлъчването на Израел светът ще бъде спасен; и чрез спасението на света самият Израел ще се обърне към Господа и ще бъде спасен (Рим. 11:11-12, 15, 23-24). Тъй като Христос идва в облаците, в историята, да съди хората и народите, земята е изкупена. Той идва не просто за съд, а за съд към спасение. “Когато Твоите съдби се вършат на земята, жителите на света се учат правда” (Ис. 26:9). От началото, истинската цел на идването на Христос е изкупителна: “Понеже Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (Йоан 3:17). Христос “идва с облаците” в исторически осъждения, за да може светът да познае Господ Бог като вечния и непроменим Източник и Цел на цялата история (Рим. 11:36), Алфа и Омега, А и Я (ср. Ис. 44:6), Който е, и Който е бил, и Който иде, вечното Начало и Край на всички неща. Всемогъщ е обичайният превод на гръцката дума Pantokratōr, която означава Този, който има цялата власт и управлява над всичко, новозаветният еквивалент на старозаветния израз Господ на Силите, “Началникът на войските” (тоест войските на Израел, или звездните/ангелските войнства в небесата, или войските на езическите народи, които Бог използва, за да излее Своя гняв върху Своя непокорен народ). Христос щеше да покаже на Израел и на света, че се е възнесъл на Престола като Върховен Владетел.

Исус Христос, трансцендентен и иманентен (1:9-16)

9 Аз Йоан, ваш брат и съучастник в неволите и в царството и в търпението, които са чрез Исуса [Христа], бях на острова, наречен Патмос, за Божието слово и свидетелството за Исуса [Христа].
10 В Господния ден бях в изстъпление чрез Духа; и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше:
11 Каквото виждаш напиши на книга, и прати го до седемте църкви: до Ефес, до Смирна, до Пергам, до Тиатир, до Сардис, до Филаделфия и до Лаодикия.
12 И обърнах се да видя Този, Който ми проговори; и като се обърнах, видях седем златни светилника;
13 и всред светилниците видях Един, Който приличаше на Човешкия Син, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс;
14 а главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му, като огнен пламък;
15 и нозете Му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена: а гласът Му беше като на много води;
16 и имаше в десницата Си седем звезди; и от устата му излизаше меч остър и от двете страни; и лицето Му светеше, както свети слънцето в силата си.

9 В този забележителен стих имаме кратко обобщение на мирогледа на св. Йоан, неговия фундаментален възглед за смисъла на живота. Той е очевидно противен на възгледите на съвременната американска евангелска и диспенсационалистическа теология, която твърди, че (1) няма скръб за християните, (2) Христос няма Царство в тази епоха и (3) християнинът не е задължен и не се очаква от него да търпи! Но за св. Йоан и неговите читатели християнският живот включва тези неща. Разбира се, скръбта не е всичко в християнския живот; нито Църквата страда по един и същи начин във всички времена и места. С завземането на света от Благовестието, когато християните поемат господство, скръбта намалява. Но е абсолютна глупост (и нечестие) християните да предполагат, че са по някакъв начин недосегаеми срещу всяко страдание. Исус предупреди Своите ученици, че скръбта, страданието и гоненията ще дойдат (Йоан 15:18-20; 16:33; 17:14-15).

Но по-конкретно, св. Йоан има предвид специален период на трудности; не просто скръб като цяло, а Скръбта, предмет на много апостолски писания с напредването на времето на Последните дни към тяхната кулминационна точка (1 Сол. 1:6; 3:4; 2 Сол. 1:4-10; 1 Тим. 4:1-3; 2 Тим. 3:1-12). През този период на политически бури и обществени смутове, отстъпничеството и гоненията избухват с огромна сила, както предсказа Исус (Мат. 24:4-13). Християните са страдали много; въпреки това те са имали сигурното знание, че Скръбта е само преход към сигурното установяване на Христовото управление над земята. Св. Павел и св. Варнава насърчават други азиатски християни да продължат във вярата, напомняйки им, че “през много скърби трябва да влезем в Божието царство” (Деян. 14:22). Това, което е давало смисъл на тяхното страдание е, че то е в Исус Христос, в съюз с Неговите страдания; както Павел пише, “Сега се радвам в страданията си за вас, като от моя страна допълвам недостатъка на скърбите на Христа в моето тяло заради Неговото тяло, което е Църквата” (Кол. 1:24).

Така мирогледът на св. Йоан не включва само скърби. Той също е в Царството . . . в Христос Исус. Както видяхме по-горе (ст. 5-6), новозаветното учение, основано на такива старозаветни текстове като Данаил 2:31-45 и 7:13-14, е, че Царството е дошло при Първото Пришествие на Исус Христос. След Неговото Възнесение до Престола Той царува “далеч по-горе от всяко началство и власт, сила и господство, и всяко име, с което се именуват, не само в този свят, но и вбъдещия. И всичко покори под нозете Му” (Еф. 1:21-22; ср. Марк 1:14-15; Мат. 16:28; 28:18; Деян. 2:29-36; Кол. 1:13). Ако всички неща сега са подчинени под Неговите крака, какво повече може да се добави към Неговото господство? Разбира се, “началствата и властите” все още трябва да бъдат повалени; но именно за това се отнася предимно пророчеството на св. Йоан. Но по същество и окончателно царството пристигна. Това означава, че не трябва да очакваме някакво бъдещо изкупително или есхатологично събитие, преди да поемем ефективно господство над земята. Господството на Божия народ по целия свят ще бъде просто резултат от прогресивното изработване на това, което Христос сам вече е извършил. Св. Йоан иска неговите читатели да разберат, че те са в Голямата скръб и в Царството – че всъщност те са в Скръбта именно защото Царството е дошло (Дан. 7:13-14). Те са във война, воювайки за победата на Царството (Дан. 7:21-22), и затова се нуждаят от третия елемент от мирогледа на св. Йоан: търпение в Христос Исус. Търпението е важна дума в посланието на Откровение, и св. Йоан я използва седем пъти (1:9; 2:2, 3, 19; 3:10; 13:10; 14:12).

Тук също има коренно противопоставяне с голяма част от съвременния диспенсационализъм. Тъй като разводнената версия на християнството, която е на мода днес в съвременна Америка, отхвърля възгледа за Царуването и Господството на Христос,[21] тя също отхвърля библейското учение за устояването – и предвидимият резултат е, че сравнително малко последователи на съвременното евангелско християнство са способни да се придържат дори към тази минимално изискваща вяра![22] Популярната доктрина за “вечната сигурност” е в най-добрия случай само полуистина: тя дава на хората небиблейско основание за увереност (напр. фактът, че са излезли напред по време на съживително събрание, и т.н.), вместо увереността, дадена в Писанието – увереност, която е свързана с устояването (ср. 1 Йоан 2:3-4). Библията не учи само че сме запазени, но също че ще устоим до края (виж Йоан 10:28-29; Рим. 8:35-39; 2 Кор. 13:5; Фил. 1:6; 2:12-13; Кол. 1:21-23; 2 Петр. 1:10).

Св. Йоан казва на страдащите, но царуващи и устояващи християни в Азия, че той е техен брат и съучастник във всички тези неща, дори да е в изгнание на остров Патмос. Това беше наказание за неговата апостолска дейност, но езикът, с който той се изразява, е интересен: За Божието слово и за свидетелството на Исус Христос. Св. Йоан не казва, че е затворен на скала в морето заради своето собствено свидетелство за Христос, а заради Божието слово и Исусовото свидетелство. Той страда, защото Бог е говорил, защото Исус е свидетелствувал. Христос верният Свидетел е дал Свидетелство срещу лъжливите богове на тази епоха, и те са отвърнали като са затворили апостола. Ето защо Скръбта и Царството и устояването, в които тези вярващи участвуват, са всички в Христос Исус: Неговото Свидетелство е определило хода на историята.

10 Когато Йоан казва, че е бил в Духа, той няма предвид, че се е чувствувал добре. Изразът няма нищо общо с лична, субективна нагласа или настроение на ума; но се отнася до определено преживяване. Това е технически пророчески език (Мат. 22:43; ср. Числа 11:25; 2 Царе 23:2; Езек. 2:2; 3:24; 2 Петр. 1:21), и се отнася за факта, че авторът е боговдъхновен апостол, получаващ откровение, и е приет в небесната заседателна зала.[23]

Св. Йоан ни разказва, че това видение е било видяно в Господния Ден. Произходът на това важно понятие се проследява до първата Събота, когато Бог си почина от сътворението (Бит. 2:2). Думата почивка в Писанията често се отнася за Бог, седящ на Своя Престол като Съдия, получаващ хваление от Своите творения (1 Лет. 28:2; Пс. 132:7-8, 13-14; Ис. 11:10; 66:1). Тази първоначална Събота беше първообраз на “Господния Ден” в Писанието, Деня на Съда. Седмичната Почивка в Израел беше пресъздаване (и пред-създаване) на първия и последния Господен Ден,[24] в който хората се събираха заедно за съд, изпълняване на присъдите и юридическа декларация на прошка, и за прогласяване на Словото на Царя. Също и за нас това е значението на Господния Ден, когато се събираме пред Божия Престол, за да бъдем опростени и възстановени, за да чуем Неговото Слово и да общуваме с Него (така, в общия смисъл – а не конкретно в специалния смисъл, в който св. Йоан го използва тук – всички християни са “в Духа” на Господния ден: В поклонение, всички ние биваме издигани до Престолната зала на Бога).[25] Господният Ден е Денят на Господа, когато действува.

Един от най-основополагащите библейски образи за Съда е Облакът на Славата, и тази теофания [“видимо изявление на Божеството” – бел. прев.] се свързва общо с три други образа: Духа, Деня (или светлината, тъй като дневната светлина беше първоначално “клонирана” от светлината на Облака[26]), и Гласа (често звучащ като тръба; ср. Изх. 19:16-19). Всъщност, тези трите са споменати още в самото начало в Градината, когато Адам и Ева “чуха Гласа на Господ Бог, като ходеше из градината като Духа на Деня,” както текстът буквално казва (Бит. 3:8).[27] Това, което Адам и Ева чуха през този страшен ден на съд, не беше нежен, хладен бриз, носещ се през листата на евкалиптовите дървета – те чуха страшните гръмотевици на Бога на небесата и на земята, гърмящи в Градината. Беше страшно, и затова те се опитаха да се скрият. Повтаряйки тази тема, св. Йоан ни казва: “В Господния Ден бях в Духа; и чух зад себе си силен Глас като от тръба.” Св. Йоан щеше да бъде взет в Облака на славата, за да получи откровение, и от неговите читатели се очакваше да разберат този образен език.

11-15 Божият Глас казва на св. Йоан да напише в книга Откровението и да го изпрати на седемте църкви в Азия. Той се обръща да види Гласа – и вижда Господ Исус Христос. Тази малка подробност създава схема, която се повтаря през цялата книга – Йоан първо чува, и след това вижда. В края на пророчеството (22:8) той ни казва: “Аз, Йоан съм, който чух и видях тези неща. И когато чух и видях . . . .” Тази схема не винаги се следва в книгата, но се среща достатъчно често, че да трябва да осъзнаваме нейната употреба от св. Йоан – защото понякога е важна за разбирането как да тълкуваме символите (ср. 5:5-6): Словесното откровение е необходимо, за да разберем визуалното откровение.

Св. Йоан внезапно се намира в Светилището, защото вижда седем златни светилника; и сред седемте светилника един като Човешки Син. Образният език тук ясно е взет от Скинията, но с една значителна разлика: в земното Светилище има един светилник със седем светила; тук св. Йоан вижда седем светилника, свързани един с друг чрез Личността, която стои посред тях. Символизмът използван тук ще бъде разгледан в стих 20; засега е важно да отбележим картината, предадена от този образ: Исус Христос е единият Светилник, обединяващ седемте светила – всяко от които само по себе си става светилник; Христос е заобиколен от светлина. Както св. Герман, архиепископ на Константинопол през 8 век, изразява това в началото на своя труд за Литургията: “Църквата е земно небе, в което над-небесният Бог обитава и се разхожда.”[28]

Описанието на Христос в стихове 13-16 включва съвкупност от старозаветни образи: Облакът на Славата, Ангелът на Господа, Древният по дни и Човешкият Син. Нашето разбиране ще бъде подобрено, ако прочетем това описание заедно със следните текстове от Данаил:

Гледах
Догдето се положиха престоли,
И Старият по дни седна,
Чието облекло беше бяло като сняг,
И космите на главата Му като чиста вълна,
Престолът Му – огнени пламъци,
и колелата Му пламенен огън.
Огнена река излизаше
И течеше пред Него;
Милион служители Му слугуваха,
И десетки хиляди по десетки хиляди стояха пред Него;
Съдилището се откри,
И книгите се отвориха. (Дан. 7:9-10)

Гледах в нощните видения,
И ето, един като Човешки Син
Идеше с небесните облаци
И стигна до Стария по дни;
И доведоха го пред Него.
И нему се даде владичество,
Слава и царство,
за да Му слугуват всичките племена, народи и езици.
Неговото владичество е вечно владичество,
Което няма да премине,
И царството Му е царство,
Което няма да се разруши. (Дан. 7:13-14)

“Като подигнах очите си видях, и ето един човек облечен в ленени дрехи, чийто кръст беше опасан в чисто уфазко злато. Тялото му беше като хрисолит, лицето му като изгледа на светкавица, очите му като огнени светила, мишците и нозете му бяха на глед като лъскава мед, и гласът на думите му като глас на много народ. Само аз Данаил видях видението; а мъжете, които бяха с мене, не видяха видението; но голям трепет ги нападна, та побягнаха да се скрият. И тъй, аз останах сам да видя това голямо видение, от което не остана сила в мене, защото силата ми се обърна в тлеене, та останах безсилен. Чух, обаче, гласа на думите му; и като слушах гласа на думите му аз паднах на лицето си в несвяст, с лицето си към земята. И, ето, ръка се допря до мене, която ме тури разклатен на коленете ми и на дланите на ръцете ми. И рече ми : Данаиле, мъжо възлюблени, разбери думите, които ти говоря, и стой прав, защото при теб съм изпратен сега. И когато ми изговори тая дума, аз се изправих разтреперан. (Дан. 10:5-11)[29]

Тези и други текстове са съчетани, за да оформят картината за Христос във въвеждащото видение на св. Йоан. Дрехата, достигаща до краката Му и златният пояс около гърдите Му[30] (ср. Изх. 28:4; 29:5; 39:27-29; Лев. 16:4) напомнят за официалната дреха на Първосвещеника, чието облекло е изображение на Славата-Дух, символ на излъчващия образ на Бога. “Допринасящ за впечатлението за излъчване е огнено оцветеният ленен плат, изискван за ефода, с пояса и нагръдника си, и за долния край на ефода – бляскаво съчетание от ярко-червени и сини ивици с металически отблясъци на златни нишки. Подчертаващи огнения ефект са пръстените и вплетените златни верижки, ярката златна корона на митрата и блясъкът на скъпоценните камъни, вградени в злато върху презрамките на ефода и на нагръдника. Художникът трудно би могъл да направи повече със земна палитра в студен материал, за да произведе ефекта на огнена светлина.”[31]

Огнена светлина: точно това е впечатлението, дадено тук с видението за Христос. Белотата на Неговата глава и коса (като на Стария по Дни в Дан. 7)[32], огненият пламък в очите Му (като престола в Дан. 7 и очите на Човешкия Син в Дан. 10), и краката Му като лъскава мед, като в пещ (думата за мед може да означава сплав от злато и сребро; ср. Мал. 3:2-3) – всички те се съчетават, за да направят момента на появата на Христос в бляскава, брилянтна светлина на слава: И Неговото лице e като слънце, свещето в силата си (ст. 16). Сравнете това поразителното описание на Исус Бен Сирах на славата на Първосвещеника:

Колко величествен биваше той сред народа,
   кога излизаше иззад завесата на храма!
Той бе като утринна звезда сред облаци,
   като месечина пълна в дните си;
като слънце, светнало над Храма на Всевишния,
   и като дъга, светнала във величествени облаци;
като трендафилов цвят в пролетни дни,
   като кринове при водни извори,
като клонче ливан в летни дни;
   и като огън със смирна в кадилница,
като кован златен съд,
   украсен с всякакви драгоценни камъни;
като маслина с плодове
   и като кипарис, който се издига до облаците.
Кога вземеше великолепната одежда
   и се облечеше в пълно величествено украшение,
той, възлизайки към светия жертвеник,
   с блясък освещаваше навред светилището.
Също, кога вземеше жертвените части из ръцете на свещениците,
   стоейки при огъня на жертвеника, -
наоколо му беше венец от братята,
   като кедрови издънки на Ливан,
и те го окръжаваха като финикови стъбла.
(Книга Премъдрост на Исус Сирахов 50:5-14)

Завършващо славния образ на Христос е твърдението, че Неговият Глас е бил като звук от много води. Св. Йоан отъждествява гласа на Христос със звука от Облака – звук, който през цялото Писание прилича на многобройни земни явления: вятър, гръмотевица, тръба, войски, колесници и водопади;[33] или може би трябва да кажем, че всички тези земни явления са били създадени, за да наподобяват различни характеристики на Облака.[34] Изводът трябва да е очевиден: Възкресеният, преобразеният Исус е въплътената Божия Слава.

16 В дясната Си ръка Той държи седем звезди; св. Йоан се впуска по-подробно да тълкува това в стих 20, но първо трябва да помислим върху непосредственото впечатление, което тази гледка дава на св. Йоан и неговите читатели. Седемте звезди образуват известното съзвездие, познато като Плеядите, поетично възприемани в древния свят като вързани на верижка като огърлица. Плеядите, образуващи част от съзвездието Телец, са споменати в Йов 9:5-9; 38:31-33; и Амос 5:8. Слънцето е в Телец през пролетта (Великден), и следователно Плеядите са подходящ символ във връзка с идването на Христос: Той държи звездите, които обявяват възраждането и разцъфтяването на света. Другите библейски сведения изясняват, че Този, Който държи седемте звезди, е всемогъщият Творец и Вседържител на вселената.

Но има и друго измерение на тази образност. Символната употреба на седем звезди е била достатъчно добре позната през първи век, защото седемте звезди се появяват често върху монети на императора като символ на неговата върховна политическа власт. Поне някои от ранните читатели на Откровение трябва да са ахнали в учудване от дързостта на св. Йоан да заяви, че седемте звезди са в ръката на Христос. Римските императори са си били присвоили символ на господство, който Библията запазва само за Бога – и както казва св. Йоан, Исус Христос е дошъл да си го върне. Седемте звезди и всички неща в творението заедно с тях принадлежат на Него. Господството се намира в десницата на Господ Исус Христос.

Естествено, ще има съпротива срещу всичко това. Но св. Йоан изяснява, че Христос е в нападение, излизайки на война за каузата на Своите царски права: от устата Му излиза меч остър от двете страни, Неговото Слово, което работи да спасява и да разрушава. Образът тук е взет от пророчеството в Исая: “Ще порази страната с жезъла на устата Си, и с дишането на устните Си ще умъртви нечестивите” (Ис. 11:4). Това се използва отново в Откровение, за да покаже отношението на Христос към еретиците: “Ще воювам против тях с меча, който излиза от устата Ми” (2:16); и отново, за да покаже Божието Слово завладяващо народите (19:11-16). Не само че Христос е във война срещу народите, но Той обявява, че ще постигне пълна победа над тях, подчинявайки ги само чрез Своето слово, острия меч с острие от двете страни, който излиза от Неговата уста (Евр. 4:12).

Упълномощаването на св. Йоан (1:17-20)

17 И когато Го видях, паднах при нозете Му като мъртъв; а Той тури десницата Си върху мене и каза: Не бой се, Аз съм първият и последният и живият;
18 Бях мъртъв, и ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.
19 Напиши, прочее, това, което си видял, и що значи, и това, което има да стане подире,
20 тайната на седемте звезди, които твидя в десницата Ми, и седемте златни светилника. Седемте звезди са ангелите на седемте църкви; и седемте светилника са седемте църкви.

17-18 Когато видя Господния ангел, Данаил каза: “Аз паднах на лицето си в несвяст, с лицето си към земята. И, ето, ръка се допря до мене, която ме тури разклатен на коленете ми и на дланите на ръцете ми. . . . И когато ми изговори тая дума, аз се изправих разтреперан” (Дан. 10:9-11). Реакцията на св. Йоан при вида на прославения Господ е почти същата; но Христос му казва да не се страхува. Макар страхът да е правилната първа реакция, той трябва да бъде премахнат. В крайна сметка внушителното великолепие на Бога не е причина за ужас в християнина; то е основание за нашата увереност и стабилност. Присъствието на Христос е, много основателно, повод за невярващите да припадат и да се крият, подбудени от истински ужас (ср. 6:15-17); но нашият Господ идва при св. Йоан (и при нас) в любов, и го изправя на краката му. Присъствието и дейността на Бога в Облака беше за египтяните ужасно знамение за тяхното унищожение; но за заветния народ Той беше Утешителят и Спасителят. Същото противопоставяне е изложено в Авакум 3:10-13:

Видяха Те планините и се убояха;
Водният потоп нападна;
Бездната издаде гласа си,
Дигна ръцете си на високо.
Слънцето и луната застанаха в жилището си
При виделината на Твоите летящи стрели,
При сиянието на блестящото Ти копие.
С негодувание сипреминал земята,
С гняв си вършеял народите,
Излязъл си за избавление на людете Си,
За избавление чрез помазаника Си;
Отсякъл си началник от дома на нечестивите,
Открил си основите дори до върха.

Исус е Бог, Първият и Последният, както казва Господ за Себе си в Ис. 44:6: “Аз съм Първият и Последният, и няма друг Бог освен Мене” (ср. Ис. 48:12). Възприемайки друго старозаветно име за Бога, Исус обявява, че Той е Живият (ср. Вт. 5:26; Ис. Нав. 3:10; Пс. 42:2; Ер. 10:10): Той е самосъществуващ, независим и управлява всичко – и Той, “като беше възкресен от мъртвите, не умира вече, смъртта няма вече власт над Него” (Рим. 6:9). Св. Йоан може да бъде възкресен в стих 17 поради истината от стих 18, че Христос живее вечно. Като Възкръснал Господ, Христос има ключовете на смъртта и на ада.[35] Империята претендира, че има всяка власт, че притежава властта над живота и смъртта, и над гроба; но Исус заявява, че Той – а не Държавата, нито императорът, нито Сатана, нито началникът на синагогата – владее над цялата действителност. Той е Господар на живота и на смъртта, на цялата история и на вечността; и според това пълно господство Той поръчва на св. Йоан да напише тази книга, която толкова ясно и недвусмислено излага истината за Неговата вечна и пълна власт.

19 Упълномощаването на св. Йоан е прекъснато от неговото припадане като мъртъв; сега, когато е “възкресен,” на него отново му е заповядано: Напиши, прочее,[36] това, което си видял, и що значи, и това, което има да стане подире. Някои тълкуватели разглеждат това като трикратно очертаване на цялата книга: св. Йоан пише за това, което е видял (видението на Христос), после за настоящето (църквите, в глави 2-3), и накрая за бъдещето (глави 4-22). Но такова разделение е доста произволно; Откровение (като всички други библейски пророчества) разкрива минало, настояще и бъдеще едновременно в цялата книга.

По-приемливо значение на това твърдение е, че св. Йоан трябва да напише това, което е видял – видението за Христос между светилниците, държащ звездите – и това, което те са, т.е. какво те означават или на какво съответствуват. Думата са (гръцки eisin) е най-често използвана в Откровение в този смисъл (1:20; 4:5; 5:6, 8; 7:13-14; 11:4; 14:4; 16:14; 17:9, 10, 12, 15). Така стих 20 продължава именно в това, да обясни символизма на “това, което си видял” (звездите и светилниците). След това св. Йоан е упълномощен да напише нещата, които имат да станат подире, или (както ни казва в стих 1) “онова, което има да стане скоро.” Изглежда изразяването има за цел да съответствува на описанието на Този, “Който е, Който е бил, и Който иде”: Така, “процесът на времевата история отразява вечното естество на Бога.”[37]

Можем на това място да направим едно отклонение, за да обсъдим една грешка, която е широко разпространена сред хората, които възприемат претеристкото тълкуване на Откровение. Двата факта на символичния стил на св. Йоан и неговото очевидно съдържание против тоталната държава са накарали някои да вярват, че политически чувствителното послание е наложило употребата на символизъм – че св. Йоан написва Откровение в таен код, за да скрие своето послание от имперските бюрократи. Това е възгледът на Джеймс Калас (който между другото също твърди, че Йоан пише по времето на император Домициан, а не при Нерон):

Той пише в умишлено прикрит език. Прибягва до образност, която римляните няма да разберат. Той не може да пише по буквален и очевиден начин. Не може да каже в ясни и недвусмислени понятия това, което е най-близо до неговото сърце. Какво би се случило, ако напише това, което вярва, че Домициан е богохулният син на самия дявол? Какво би станало, ако прогласи, че Римската империя, в своите изисквания човек да се поклони пред Цезаря и да го хвали, е дяволска схема на самия Сатана, предназначена да откъсне хората от Исус? Писмото никога нямаше да бъде изпратено. То никога не би минало през цензурата.

И затова той трябва да замаскира и да прикрие неговия истински смисъл. Той трябва да прибегне до небуквален символизъм, до неясни и привидно безмислени названия, които неговите римски цензори биха видели единствено като изкуфяли бълнувания на полудял старец.[38]

Може да има някаква истина в това, като периферният поглед към употребата на числото 666 в 13:18 спрямо Нерон (не Домициан) – “код,” който Римляните биха били неспособни да разшифроват правилно. Но дори и без това сведение, книгата Откровение ясно е документ на държавна измяна, и всеки държавен бюрократ би бил способен да разбере това. Помислете какво видяхме вече в описанието на Исус Христос от св. Йоан: Самото твърдение, че Той е началникът на земните царе, е атака срещу автономността на императора. Самата първа глава на Откровение е подсъдна, и символизмът тук ни най-малко не прикрива този факт. Причината за употребата на символизма е, че Откровение е пророчество, а символизмът е пророчески език. Трябва също да помним, че римската власт знае много добре кой е бил св. Йоан. Той не е бил “полудял старец,” който е бил заточен само заради “изкуфяли бълнувания.” Той е Апостол на Господ Исус Христос, под имперско заточение заради Божието Слово и Свидетелството на Исус (1:9).

20 Исус обяснява на св. Йоан тайната на седемте звезди и на седемте златни светилника. Тук също е важно да се подчертае, че това не са кодови имена. Библейският символизъм не работи по този начин. Истината е, че библейският символизъм поставя нещата във връзка едно с друго; той изгражда връзки в нашите умове и ни кара да видим предметите от тази гледна точка. Тези твърдения за звездите и светилата не са “дефиниции,” а излагат различни гледни точки към ангелите и към църквите. Коментарът на Майкъл Уилкок ни помагат да разберем тази употреба на символизма: “Дори едно много бегло изследване на новозаветната употреба на думата ‘тайна’ показва, че тя не носи тук своя обичаен съвременен смисъл на ‘загадка, мистерия.’ Тя е всъщност нещо скрито, но не по такъв начин, че да можете да следвате поредица от улики и накрая да го разберете; по-скоро това е истина, която или знаете, или не знаете, в зависимост от това дали ви е била открита.”[39] Така, когато Христос отъждествява тези неща едно с друго, Той не казва, “това е символ, а онова е ‘истинското’ значение на символа. Той казва, че тук има две неща, които съответствуват едно на друго, бивайки еднакво реални от различни гледни точки[40] С други думи, “имаме не обяснение на символното понятие с истинско, а изявление, че тези две понятия, които са еднакво реални, са просто взаимозаменяеми. . . . Йоан не дава обяснения, а равностойни понятия. Той не се занимава да ни разказва, че ‘светилниците,’ които не разбираме, означават ‘църква,’ което ние разбираме. Той по-скоро се занимава да ни каже неща за светилниците и за невястата, и за града, и за църквата, за двадесет и четирите старци и за 144,000 и за безбройното множество; тяхното значение ние вече трябва да знаем от останалото Писание, и той само ни напомня в движение, че всички те съответствуват едно на друго и са различни описания на едно и също нещо.”[41]

Така седемте звезди съответствуват на ангелите на седемте църкви.[42] Ангелите и звездите често се свързват заедно в Библията (ср. Юда 5:20; Йов 38:7; Ис. 14:13; Юда 13; Откр. 8:10-12; 9:1; 12:4), и тук “ангелите” на църквите се свързват със съзвездието на Плеядите (виж коментарите върху ст. 16). В допълнение – и това е едно от тези неща, както Уилкок посочи по-горе, “които вече трябва да знаем от останалото Писание” – ангелите и звездите се свързват с властта и управлението (ср. Бит. 37:9; Юда 5:20; Дан. 8:9-11; 10:13, 20-21). Сега, когато Господ говори на седемте църкви в Глави 2-3, Той се обръща към ангела на всяка църква; ясно е, че Христос държи ангелите на църквите отговорни за живота и поведението на съответните им църкви. След това, в последните части на пророчеството виждаме седем ангела да изсипват осъждение върху бунтовната земя (ср. Откр. 8-9, 16). Всички тези неща са съответствия: Седемте звезди, съзвездието на възкресението и господството, са ангелите, което съответствува на управлението на Църквата.

Друга страна на ангелската образност в Библията, която подкрепя това тълкувание, засяга връзката между ангелите и пророците. Главният белег на библейския пророк е, че той стои в присъствието на Бога и на ангелите по време на събиранията на небесния Съвет (ср. Ис. 6:1-8; Езек. 1-3, 10), ставайки по този начин негов упълномощен говорител към Божия народ (ср. Ер. 15:19). Съществената разлика между истинския пророк и лъжливия пророк е, че истинският пророк е взет чрез Духа в Облака, за да участва в това събрание:

Така казва Господ на Силите:
Не слушайте думите на пророците, които ви пророкуват;
Те ви учат суета,
Изговарят видения от собственото си сърце,
А не от устата Господни.
На ония, които Ме презират, винаги казват:
Господ рече: Ще имате мир;
И на всеки, който ходи по своето упорито сърце, казват:
Няма да ви постигне зло.
Защото, кой от тях е стоял в съвета на Господа
Та е видял и чул Неговото слово?
Кой от тях е внимавал в словото Му и е чул?
Ето, ураган от Господа, Неговата ярост, излезе,
Дори ураган вихрушка;
Ще избухне върху главата на нечестивите.
Гневът на Господа няма да се върне
Догдето Той не извърши и догдето не изпълни
Намеренията на сърцето Си;
В послешните дни ще разберете това напълно.
Аз не съм изпратил тия пророци, а при все това те се завтекоха;
Не съм говорил, а при все това те пророкуваха.
Но ако бяха стояли в съвета Ми,
Тогава те щяха да правят людете Ми да чуят думите Ми,
И щяха да ги връщат от лошия им път
И от злите им дела. (Ер. 23:16-22)

Пророците не само наблюдаваха разискванията в небесния Съвет (ср. 3 Царе 22:19-22); те действително участвуваха в тях. Всъщност, Господ не прави нищо без да се съветва със Своите пророци (Амос 3:7). Ето защо характерната дейност на библейския пророк е застъпничество и посредничество (ср. Бит. 18:16-33; 20:7, първата поява на думата пророк в Писанието). Като членове на Съвета пророците имат свободата да говорят с Бога, и са спсобни да спорят с Бога, често убеждавайки Го да промени Своето намерение (ср. Изх. 32:7-14; Амос 7:1-6). Те са Негови приятели, и затова Той говори открито с тях (Бит. 18:17; Изх. 33:11; 2 Лет. 20:7; Ис. 41:8; Йоан 15:15). Като образи на напълно изкупения Човек, пророците участвуваха в Божията слава, упражнявайки господство над народите (ср. Ер. 1:10; 28:8), бивайки преобразувани етично (ср. Ис. 6:5-8) и физически (ср. Изх. 34:29). Така те представляват небесните ангели, и затова не е изненадващо, че думата ангел (евр. mal’āk, гръцки angelos) се използва, за да опише библейския пророк (ср. 2 Лет. 36:15-16; Аг. 1:13; Мал. 3:1; Мат. 11:10; 24:31; Лука 7:24; 9:52). Всъщност, първообразният Пророк в Писанието е Господният Ангел.[43]

Затова има изобилни библейски примери пророческите управители на църквите да бъдат считани за ангели на църквите. Вероятно всеки ангел представлява един пастор или епископ; но св. Йоан би могъл да говори за звездите/ангелите просто като олицетворение на управлението на всяка църква като цяло. И Господарят на небето и на земята ги държи в Своята дясна ръка. (Това е същата ръка, която Христос използва да възкреси св. Йоан в ст. 17; следователно св. Йоан е “ангел”). В по-общ смисъл това, което важи за ангелите, важи за Църквата като цяло: св. Павел увещаваше Филипяните да се докажат “безукорни и незлобливи, непорочни Божии деца всред опако и извратено поколение, между които блестите като светлина [светила, звезди] на света” (Фил. 2:15).

Седемте светилника са (съответствуват на) седемте църкви; а седемте църкви са, както вече отбелязахме, конкретните църкви за които се говори и пълнотата на цялата Църква във всяка епоха. Според символизма на числото седем, както то се отнася до Църквата, коментарът на Викторин (епископ, умрял за вярата през 304 г.) относно апостол Павел е интересен: “В целия свят Павел поучаваше, че всички църкви са организирани по седем, че те са наричани седмици, и че Вселенската Църква е една. И наистина, за да може самият той да запази образа за седем църкви, той не надвишава този брой. Но пише на Римляните, на Коринтяните, на Галатяните, на Ефесяните, на Солунците, на Филипяните, на Колосяните; след това пише на отделни хора, за да не надвиши числото от седем църкви.”[44]

Единственият светилник (стилизирано дърво) на старата Скиния е сега Христос (Дървото на Живота), с Неговите седем светилника. Преди, в Стария Завет, Църквата имаше централизиран, национален характер; и единството на отделните събрания на Израел беше съсредоточено географски в Ерусалим. Но това вече не е така. Църквата, Новият Израел, е географски и национално децентрализирана – или, по-правилно, мултицентрализирана: Църквата е все още седем – все още е единство – но това, което я държи заедно, не е специално, свято парче недвижима собственост; единството на Църквата е съсредоточено върху Исус Христос. Църквата вече не е свързана с едно място; защото е изпратена по целия свят да завладява в името на Царя на вселената.[45] Вече няма някакво специално място на земята, което е свято; вместо това, цялата земя е станала “свято пространство,” защото Исус Христос я е изкупил. И при завладяването на света Той е пресътворил Църквата в Своя образ. Защото точно както Христос е видян тук в блясъка на славна светлина, така и Църквата, която Той носи и държи, се изобразява чрез светлина (ср. описанието на Църквата в 21:9-22:5). Излъчващите светлина църкви, чиито управления блестят със звезден блясък, светят на света със светлината на Исус Христос, и следствието е, че хората ще видят техните добри дела и ще прославят техния Баща, който е на небето.


[1] Виж David Chilton, Paradise Restored: A Biblical Theology of Dominion (Ft. Worth, TX: Dominion Press, 1985), pp. 112, 115-22. Обяснил съм това в много по-големи подробности в серия от статии върху Последните дни, публикувани в The Geneva Review, P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713.

[2] Arthur Pink, The Sovereignty of God (London: The Banner of Truth Trust, [1928] 1968), pp. 43f.

[3] G. R. Beasley-Murray, The Book of Revelation (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., [1974] 1981), p. 51.

[4] The Scofield Reference Bible (Oxford University Press, 1909), бележка върху Откровение 1:20; тази идея също е била популяризирана от бележките в такива “Библии за изучаване” като Thompson Chain-Reference Bible: New International Version (Indianapolis: B. B. Kirkbride Bible Co.; Grand Rapids: The Zondervan Corporation, 1983), “Outline Studies of the Bible,” No. 4308j (“The Seven Churches of Asia”), p. 1602.

[5] Ibid.

[6] Сравни Loraine Boettner, The Millennium (Philadelphia: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1957), pp. 38-47, 63-66; Benjamin B. Warfield, “Are There Few That Be Saved?” in Biblical and Theological Studies (Philadelphia: The Presbyterian and Reformed Publishing Co., 1968), pp. 334-350. Уорфилд цитира Уилиям Темпъл: “Земята ще бъде по всяка вероятност обитавана още десетки хиляди години. Ако християнството е върховната религия, църквата е все още в свето най-ранно детство. Две хиляди години са като два дена. Позоваването на “ранната църква” е заблуждаващо; ние сме ‘ранната църква’”; и Джеймз Адърли: “Но трябва да помним, че християнството е все още много млада религия, и че дори и сега сме едва в началото на християнската история” (pp. 347f).

[7] Все пак става така, че има смисъл, в който св. Йоан е възнамерил неговите описания на теи седем църкви да бъдат основателно отнесени към седем “епохи” на Църквата; виж въведението към Част II по-надолу.

[8] Бележка под линия на Уилкок: “Сравни 1:4 с 4:5, 5:6 и Зах. 4:1-5, 10: светилници = очи = духове. Символизмът на светилниците в 1:12, 20 не е толкова различен, тук е изобразен Духът, а там земните обиталища на Духа (1 Кор. 3:16).”

[9] Michael Wilcock, I Saw Heaven Opened: The Message of Revelation (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1975), p. 34.

[10] Един от най-полезните трудове за значението на изповедите, включително тяхното социологическо значение, е Rousas John Rushdoony, The Foundations of Social Order: Studies in the Creeds and Councils of the Early Church (Tyler, TX: Thoburn Press, [1968] 1978); виж също Gerald Bray, Creeds, Councils, and Christ (Downers Grove, IL: InterVarsity Press, 1984).

[11] Cornelius Van Til, Apologetics (class syllabus, Westminster Theological Seminary, Philadelphia, 1959), p. 8.

[12] Съпоставете това с добре познатите “илюстрации” на Триединството от неделното училище – като яйце, слънце, торта или вода. Те са като цяло по-заблуждаващи отколкото полезни. Всъщност, техните истински значения са еретични. Те завършват или като разделят Бог на три “части” – като черупката на яйцето, белтъка и жълтъка – или като показват Бог като едно вещество, което приема три различни форми, като водата (твърда, течна и газообразна).

[13] За радикалното влияние на учението за Триединството във всяка област на живота, виж R. J. Rushdoony, Foundations of Social Order и The One and the Many (Tyler, TX: Thoburn Press, 1978).

[14] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation (London: SPCK, 1931), p. 74. В действителност, целият израз е едно съществително собствено и е несклоняемо. Граматическият проблем идва от опита на св. Йоан да предаде на гръцки теологичните нюанси, съдържащи се в еврейския израз от Изход 3:14: АЗ СЪМ КОЙТО СЪМ. Св. Йоан не се страхува да погази гръцкия език, за да постигне своите цели, като в Йоан 16:13, където той “неправилно” използва местоимение от мъжки род, за да наблегне върху Личността на Святия Дух (Дух е среден род в гръцкия език, но св. Йоан е искал да подчертае, че Той е наистина Той, а не То).

[15] Има няколко добри дискусии за различното значение на Идване в Писанията. Виж Oswald T. Allis, Prophecy and the Church (Grand Rapids: Baker Book House, 1945, 1947), pp. 175-91; Loraine Boettner, The Millenium, pp. 252-62; Roderick Campbell, Israel and the New Covenant (Tyler, TX: Geneva Ministries, [1954] 1983), pp. 68-80; David Chilton, Paradise Restored, pp. 67-75, 97-105; Geerhardus Vos, The Pauline Eschatology (Grand Rapids: Baker Book House, 1930), pp. 70-93.

[16] Виж например, 1 Лет. 28:2; Пс. 132:7-8, 13-14; Ис. 11:10. Сравни Meredith G. Kline, Images of the Spirit (Grand Rapids: Baker Book House, 1980), pp. 20f., 39ff., 46, 111ff. Както отбелязва Геерхардус Вос, значението на Скинията в Стария Завет е, че “тя е мястото на Царя, в което народът Му отдава почит” (Geerhardus Vos, Biblical Theology: Old and New Testaments [Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1948], p. 168).

[17] Alexander Schmemann, Church, World, Mission: Reflections on Orthodoxy in the West (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1979), p. 226.

[18] Rousas John Rushdoony, The Institutes of Biblical Law (Nutley, NJ: The Craig Press, 1973), pp. 573f.

[19] William Symington, Messiah the Prince: or, The Mediatorial Dominion of Jesus Christ (Philadelphia: The Christian Statesman Publishing Co., [1839] 1884), p. 208.

[20] Виж Chilton, Paradise Restored, pp. 57ff., 97ff.; ср. Kline, Images of the Spirit.

[21] За скорошен пример на тази позиция, виж Norman Geisler, “A Premillennial View of Law and Government,” Bibliotheca Sacra (July-September 1985), pp. 250-66. Пишейки срещу постмилениализма на Р. Дж. Ръшдуни и други “реконструкционисти,” Гайслър действително казва: “Постмилениалистите работят да направят християнска Америка. Премилениалистите работят за истински свободна Америка” (p. 260). Изборът е ясен: Да изберем ли християнството? Или вместо него да изберем свободата? Гайслър трябва да бъде похвален, че казва това с такава точност; технически казано, обаче, той не е първият, който поставя дилемата по този начин. Той следва една много древна традиция (Бит. 3:1-5).

[22] Виж Walter Chantry, Today’s Gospel: Authentic or Synthetic? (Edinburgh: The Banner of Truth Trust, 1970), и Arend J. ten Pas, The Lordship of Christ (Vallecito, CA: Ross House Books, 1978).

[23] Виж дискусията за пророка в Meredith G. Kline, Images of the Spirit, pp. 57-96; особено p. 93f.

[24] Виж Chilton, Paradise Restored, pp. 133ff.

[25] Виж Kline, Images of the Spirit, pp. 97-131.

[26] Ibid., pp. 106ff.

[27] За пълна екзегетика на този текст, виж ibid., pp. 97-131; ср. Chilton, Paradise Restored, pp. 58, 134ff.

[28] St. Germanus of Constantinople, On the Divine Liturgy, Paul Meyendorff, trans. (Crestwood, NY: St. Vladimir’s Seminary Press, 1984), p. 57.

[29] Ср. дискусията по този текст във връзка с Откр. 12:7-9, по-долу.

[30] Според Йосиф Флавий свещеникът е носил пояс около гърдите си, когато почивал и “не е бил зает с трудоемка служба” (Юдейска история, iii.vii.2)

[31] Kline, Images of the Spirit, p. 43.

[32] Забележете, че бялата коса е славна, обратно на културата на “вечната младост” в нашата епоха.

[33] Виж Chilton, Paradise Restored, p. 58; ср. Изх. 19:16, 19; Езек. 1:24.

[34] Виж Herman Bavinck, The Doctrine of God (London: The Banner of Truth Trust, [1951] 1977), pp. 88ff.

[35] Първоначално Адам държеше Ключа за Смъртта и Ада, защото беше свещеник на Едем, със свещеническата отговорност да пази Вратата на Рая (Бит 2:15; виж Meredith Kline, Kingdom Prologue, privately published syllabus, 1981, vol. I, pp. 127ff.). Когато той се отказа от тази отговорност, той самият беше предаден на смърт, отстранен от Дървото на живота, и херувимите заеха неговото място като пазачи, държащи огнения меч (ключа). Чрез Възкресението, Исус Христос като Втори Адам се върна в Рая като Свещеник, пазач на Едемската врата, за да хвърли Змията в Смъртта и в Ада (ср. Откр. 20:1-3).

[36] Прочее показва връзката с първоначалното упълномощаване на св. Йоан в ст. 11.

[37] Philip Carrington, The Meaning of the Revelation, p. 95.

[38] James Kallas, Revelation: God and Satan in the Apocalypse (Mineapolis: Augsburg Publishing House, 1973), pp. 58f.

[39] Wilcock, I Saw Heaven Opened, p. 153.

[40] Ibid., p. 154.

[41] Ibid., p. 156.

[42] Интересна черта на принципната основа на всичко това е сведението в апокрифната книга на Товит за “седемте святи ангела, които поднасят молитвите на светиите, които влизат и излизат пред славата на Святия” (12:15; ср. 1 Енох 20:1-7).

[43] Най-цялостното изследване на пророческия ред и неговата връзка с ангелския Съвет е в Kline, Images of the Spirit, pp. 57-96. Виж също George Vandervelde, “The Gift of Prophecy and the Prophetic Church” (Toronto: Institute for Christian Studies, 1984).

[44] Victorinus, Commentary on the Apocalypse of the Blessed John, in Alexander Roberts and James Donaldson, eds., The Ante-Nicene Fathers (Grand Rapids: Eerdmans, [1886] 1970), vol. VII, p. 345.

[45] Според Изход 18 и Второзаконие 1 старейшинството е било организирано йерархично, с “хилядници, стотници, петдесетници и десетници.” Това беше библейската основа за йерархичната организация на ранната църква, като градският епископ съответствува на хилядник (виж James B. Jordan, “Biblical Church Government, Part 3: Councilar Hierarchy – Elders and Bishops,” Presbyterian Heritage, No. 9 [January 1986], P. O. Box 131300, Tyler, TX 75713). Затова едно централно управление (“ватикан”) може да бъде полезно за управлението на Църквата, макар да не е необходимо (има разлика между това, което е добро за благополучието [bene esse] или за пълнотата на съществуването [plene esse] на Църквата, и това, което е необходимо за съществуването [esse] на Църквата). Най-доброто историческо изследване върху възхода на епископата е J. B. Lightfoot, The Christian Ministry, Philip Edgcumbe Hughes, ed. (Wilton, CT: Morehouse-Barlow Co., 1983).

Част Втора

ИСТОРИЧЕСКИ ПРОЛОГ:
ПИСМАТА ДО СЕДЕМТЕ ЦЪРКВИ
(Откровение 2-3)

Въведение

Втората част на структурата на заветния мирен договор (ср. Вт. 1:6-4:49)[1] е Прологът, който припомня историята на отношенията на Великия Цар с васала, напомня му за властта и заветната вярност на неговия господар, описва получените ползи, изброява нарушенията на закона от страна на васала, заповядва на васала да се покае и да поднови своето покорство, и обещава бъдещи награди. Важна част от Пролога е заветното дарение,[2] заповедта за завземане на земята и покоряване в името на Великия Цар (ср. Вт. 2:24-25, 31; 3:18-22; 4:1, 14, 37-40).[3]

Седемте послания до църквите отговарят на Заветния Пролог по няколко начина. Тяхната структура следва същия общ модел: Господството на Христос над Църквата, сведения за верността или непокорството на всяка отделна църква, предупреждения за наказание и обещания за благословения в отговор на покорството. Нещо повече, във всеки случай на църквата е дадено заветно дарение, поръчение да побеждава, да надделява и да владее под Христовото господство (2:7, 11, 17, 26-29; 3:5, 12, 21).

В допълнение, всяко послание само по себе си възпроизвежда цялата пет-точкова заветна структура. Помислете върху първото послание, към църквата в Ефес (2:1-7):

  1. Встъпление: “Това казва Онзи, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника” (2:1).
  2. Исторически пролог: “Зная твоите дела . . . .” (2:2-4).
  3. Етични постановления: “И тъй, спомни си откъде си изпаднал, и покай се, и върши първите си дела” (2:5а).
  4. Санкции: “И ако не, ще дойда при теб и ще дигна светилника ти от мястото му, ако не се покаеш” (2:5б).
  5. Уреждане на наследството: .” . . На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което всред Божия рай” (2:6-7).

Кратък преглед на заветната история

В 1:4 разгледахме възгледа (странно общоприет сред съвременните “буквалисти”!), че седемте църкви представляват символично “седем епохи от Църковната история”; и макар по няколко точки това тълкувание да е напълно погрешно, има друг смисъл, в който тези седем църкви се свързват към седем периода от Църковната история – старозаветната Църковна история. Защото образите, използвани за описване на седемте църкви в Азия, се развиват хронологично от Едемската градина до състоянието през първи век от Хр.:

1. Ефес (2:1-7). Езикът на Рая е очевиден през целия пасаж. Христос обявява Себе си за Създателя, Този, Който държи седемте звезди; и като Този, Който върви между светилниците, за да ги съди, както Бог вървеше през градината в съд (Бит. 3:8). На “ангела” на Ефес е заповядано правилно да пази църквата срещу нейните врагове, както на Адам беше заповядано да пази градината и своята жена от техния Враг (Бит. 2:15). Но ангелът, като Адам, е “паднал,” изоставяйки своята първа любов. Затова Христос заплашва да дойде при него в съд и да премахне неговия светилник от мястото му, както изгони Адам и Ева от градината (ср. Бит. 3:24). Все пак, вратата на Едем е отворена за онези, които спечелят победа над Изкусителя: “На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е всред Божия рай.”

2. Смирна (2:8-11). Състоянието на патриарсите (Авраам, Исак, Яков и Йосиф) и на израилевите потомци в Египет изглежда се отразява в думите на това послание. Христос описва Себе си като Този, “който стана мъртъв и оживя,” изкупително действие, загатнато в живота на Исак (Бит. 22:1-14; Евр. 11:17-19) и на Йосиф (Бит. 37:18-36; 39:20-41:45; 45:4-8; 50:20), както и в спасението на Израел от дома на робството. Положението на смирненците на привидна бедност и действително богатство е аналогично на преживяването на всички патриарси, които живееха “като чужденци в земята на обещанието” (Евр. 11:8). Лъжливите “юдеи” преследват истинските наследници на обещанието, точно както Исмаил преследваше Исак (Бит. 21:9; ср. Гал. 4:22-31). Опасността от затвор заради подстрекателството на клеветници има паралел в живота на Йосиф (Бит. 39:13-20), както и благословението с венеца на живота за верните (Бит. 41:40-44); Аарон също, като славният образ на напълно изкупения Човек, носеше венец на живота (Изх. 28:36-38). “Десетдневната скръб,” последвана от победа, отразява историята на устояването на Израил по време на десетте язви преди неговото освобождение.

3. Пергам (2:12-17). Образността в тази част е взета от странствуването на Израел в пустинята, обиталище на бесове (Лев. 16:10; 17:7; Вт. 8:15; Мат. 4:1; 12:43); християните в Пергам също трябваше да живеят там, “гдето е престолът на Сатана . . . гдето живее Сатана.” Враговете на църквата са описани като “Валаам” и “Валак,” лъжепророкът и злият цар, които се опитаха да унищожат израилтяните, като ги изкушават да идолопоклонствуват и блудствуват (Числ. 25:1-3; 31:16). Като Господния Ангел и свещеника Финеес, Христос заплашва да воюва срещу вааламитите с меча (ср. Числ. 22:31; 24:7-8). На тези, които победят, Той обещава дял от “скритата манна” от Ковчега на Завета (Евр. 9:4), и бяло камъче с “ново име” върху него, знака на изкупения заветен народ, носена от Първосвещеника (Изх. 28:9-12).

4. Тиатира (2:18-29). Сега св. Йоан се обръща към образи от периода на Израилевата монархия и на Давидовия завет. Христос се обявява за “Божия Син,” по-великия Давид (ср. Пс. 2:7; 89:19-37; Ер. 30:9; Езек. 34:23-24; 37:24-28; Ос. 3:5; Деян. 2:24-36; 13:22-23). Той смъмря ангела на Тиатира, чиято търпимост към неговата “жена, Езавел,” води към отстъпничество на Божия народ (ср. 3 Царе 16:29-34; 21:25-26). Тя и тези, които извършваха прелюбодейство с нея (ср. 4 Царе 9:22) са заплашени със “скръб,” като скръбта от три години и половина, нанесена върху Израел по времето на Езавел (3 Царе 17:1; Яков 5:17); тя и нейното потомство ще бъдат убити (ср. 4 Царе 9:22-37). Но на този, който победи, ще му бъде дадено, като на Давид, “власт над народите” (ср. 2 Царе 7:19; 8:1-14; Пс. 18:37-50; 89:27-29). Заключителното обещание напомня за Давидовия месиански псалм за господството: “и той ще ги управлява с желязна тояга; те ще се строшат като грънчарски съдове, както и аз получих от Моя Баща” (ср. Пс. 2:9).

5. Сардис (3:1-6). Образите в тази част идват от по-късния пророчески период (сравни сведенията за Духа и “седемте звезди,” говорещи за пророческото свидетелство), водещи до края на монархията, когато непокорният заветен народ е победен и взет в плен. Описанието на известността на църквата като “жива,” когато тя всъщност е “мъртва,” увещаванията да се “събуди” и да “закрепи останалото,” признанието, че има “малцина,” които са останали верни, всичко това напомня на пророческия език за Остатъка по времето на отстъпничеството (Ис. 1:5-23; 6:9-13; 65:8-16; Ер. 7:1-7; 8:11-12; Езек. 37:1-14), както и напомнянето за непосредствения съд (Ис. 1:24-31; 2:12-21; 26:20-21; Ер. 4:5-31; 7:12-15; 11:9-13; Мих. 1:2-7; Соф. 1).

6. Филаделфия (3:7-13). Завръщането от Плена при Ездра и Неемия се отразява в това послание, което говори в образите на синагогата и на възстановяването на Ерусалим и Храма (ср. пророчествата на Агей, Захария и Малахия). Филаделфийците, като завръщащите се юдеи, имат “малко сила.” Сведението за “онези, които са от сатанинската синагога, които наричат себе си юдеи, а не са” напомня за конфликтите с “лъжливите юдеи” в Ездра 4 и Неемия 4, 6 и 13. Предупреждението за идването на “времето на изпитанието, което ще дойде върху цялата вселена, за да изпита ония, които живеят по земята” ни напомня за понесените страдания при Антиохий Епифан (ср. Дан. 8 и 11). Но Христос обещава на победилия, че ще бъде направен “стълб в храма” и ще участвува в благословенията на “Новия Ерусалим.”

7. Лаодикия (3:14-22). Периодът на Последните дни (30-70 г. от Хр.) дава мотивите за седмото и последно послание. “Хладката” църква, хвалеща се със своето богатство и себедостатъчност, въпреки че е сляпа за своята истинска слепота и голота, е подходящ образ за фарисейскя юдаизъм от първи век (Лука 18:9-14; ср. Откр. 18:7). Предупреждаван, че ще бъде изплют от земята (проклятието на Лев. 18:24-28; ср. Лука 21:24), Израел е увещаван да се покае и да приеме Христос, предложен в яденето на Причастието. На тези, които победят, е дадено характерното благословение за епохата, въведена с Новия Завет: господство с Христос (ср. Еф. 1:20-22; 2:6; Откр. 1:6).

Предварително очертание на структурата на Откровение

Накрая, посланията до седемте църкви също съдържат миниатюрна рамка на цялото пророчество. Както отбелязахме, четирите раздела на Откровение, следващи Встъплението (Глава 1) са построени според четирите седмократни проклятия на Завета, изложени в Левит 26:18, 21, 24, 28. Тези четири серии от осъждения в Откровение могат да се обобщят по следния начин:

  1. Осъждане на лъжеапостолите (2-3). Еретичните учители разпространяващи лъжеучения са изобличени, осъдени и отлъчени от св. Йоан и от верните на истинското апостолско предание.

  2. Осъждане на лъжливия Израел (4-7). Отстъпилият Израел, който преследва светиите, е осъден и наказан; вярващият Остатък е защитен от съда, наследява благословенията на Завета и изпълва земята с плод.

  3. Осъждане на злия цар и лъжепророка (8-14). Звярът и Лъжепророкът повеждат война срещу Църквата и са победени от Истинския Цар и Неговата армия от верни свидетели.

  4. Осъждане на блудната царица (15-22). Вавилон, лъжливата невяста, е осъден и изгорен, а Истинската Невяста празнува Сватбената Вечеря на Агнето.

Това е същият общ модел, който намираме в първите четири послания:

  1. Ефес: Осъждане на лъжеапостолите (2:1-7). Битките на всичките седем църкви са очевидни в борбите на тази църква срещу николаитите, “тези, които наричат себе си апостоли, но не са.”

  2. Смирна: Осъждане на лъжливия Израел (2:8-11). Смирненците страдат от съпротивата на “онези, които наричат себе си юдеи, а не са, но са от сатанинската синагога.”

  3. Пергам: Осъждане на злия цар и лъжепророка (2:12-17). Тази църква понася преследване и изкушение от съдружниците от първи век на “Валак,” злия цар на Моав, и лъжепророка “Валаам.”

  4. Тиатира: Осъждане на блудната царица (2:18-29). Водачът на еретиците, които подлъгват Божиите служители към идолопоклонство и прелюбодейство, е наречен Езавел, прелюбодейната царица на древния Израел.

Цикълът започва отново сега, така че тези първи четири послания са “повторени” в последните три, но с внимание към различни подробности. За да разберем това, трябва да започнем отново от първото послание. Йоановите описания на Христос във встъплението към всяко послание са извлечени от описанията във видението на Човешкия Син в Глава 1. Но неговият ред е обратно паралелен (т.е. той следва всяка точка в обратен ред). Така:

Видението за Човешкия Син

А. Неговите очи са като огнен пламък, а Неговите крака са като лъскава мед (1:14-15).

 

Б. От Неговата уста излиза меч остър от двете страни (1:16).

 

В. Аз съм Първият и Последният, и Живият; бях мъртъв, и, ето, живея до вечни векове, Амин; и имам ключовете на смъртта и на ада (1:17-18).

 

Г. Тайната на седемте звезди, които видя в десницата Ми, и седемте златни светилника (1:20).

Писмата до седемте църкви

 

Г. Ефес. Онзи, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника (2:1).

 

В. Смирна. Първият и последният, който стана мъртъв, и оживя (2:8).

 

Б. Пергам. Този, Който има двуострия меч (2:12).

А. Тиатира. Божият Син, Който има очи като огнен пламък, и Чиито нозе приличат на лъскава мед (2:18).

 

Г. Сардис. Онзи, Който има седемте Божии духове и седемте звезди (3:1).

 

В. Филаделфия. Светият, истинският, у Когото е Давидовият ключ; Който отваря, и никой няма да затваря, и затваря, и никой не отваря (3:7).

 

В. Лаодикия. Амин, верният и истински свидетел, начинателят на всичко, което Бог е създал (3:14).[4]

Повторението на целия модел се подсилва от други прилики. Паралелът между Смирна и Филаделфия може да бъде видян и в това, че и двете се занимават със “сатанинската синагога”; а връзката на “седемте светилника” в Ефес със “седемте Божии духове” при Сардис е напомнена в следващата глава, при видението на св. Йоан за небесния Престол: “И пред Престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове” (4:5).


[1] Виж Meredith G. Kline, Treaty of the Great King: The Covenant Structure of Deuteronomy (Grand Rapids: William B. Eerdmans Publishing Co., 1963), p. 52-61.

[2] Виж Ray R. Sutton, That You May Prosper: Dominion By Covenant, (Tyler, TX: Institute for Christian Economics, 1987).

[3] Kline, Treaty of the Great King, pp. 56ff.

[4] Бихме очаквали св. Йоан да оформи встъплението към Лаодикия според Б (или може би А), вместо според В; по някаква причина, той е решил да не прави структурата симетрична.

2

ДУХЪТ ГОВОРИ КЪМ ЦЪРКВАТА: ПОБЕЖДАВАЙ!

Ефес: Съд над лъжеапостолите (2:1-7)

1 До ангела на ефеската църква пиши: Това казва Онзи, Който държи седемте звезди в десницата Си, Който ходи всред седемте златни светилника;
2 Зная твоите дела, труда и търпението ти, и че не можеш да търпиш злите човеци, и си изпитал ония, които наричат себе си апостоли, (а не са), и си ги намерил лъжливи;
3 и имаш търпение, и за Моето име си издържал, и не си се уморил.
4 Но имам това против тебе, че си оставил първата си любов.
5 И тъй, спомни си откъде си изпаднал, и покай се, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе [скоро] и ще дигна светилника ти от мястото му, ако се не покаеш.
6 Но имаш това, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя,
7 Който има ухо, нека слуша, що говори Духът към църквите: На този, който победи, ще дам да яде от дървото на живота, което е [всред] Божия рай.

1 Градът Ефес е бил най-важният град в Мала Азия, в политическо и търговско отношение. Той е бил също важен културен център, хвалещ се с такива атракции като изкуство, наука, магьосничество, идолопоклонство, гладиатори и преследвания. Главната улица водела от пристанището до театъра, и по пътя посетителят е минавал през гимназиума и обществените бани, обществената библиотека и публичния дом. Неговият храм на Артемида (или Диана – богинята на плодородието и “дивата природа”) бил едно от Седемте Чудеса на древния свят. Св. Лука ни казва друг интересен факт за града, който има важно отношение към Седемте послания като цяло: Ефес е бил разсадник на юдейския окултизъм и магьоснически практики (Деян. 19:13-15, 18-19). През първи век отстъпническият юдаизъм по целия свят се е приспособявал към многобройни езически идеологии и практики, развивайки ранни течения на това, което по-късно става известно като гностицизъм – разнообразни съчетания между окултна мъдрост, равинска ученост, тайнствена религия, и или аскетизъм, или разврат (или двете), всичко това размесено с малки части християнско учение.[1] Това разнородно религиозно шарлатанство несъмнено е било основният разсадник за ересите, които са нападали църквите в Мала Азия.

Но въпреки многообразната извратеност в Ефес (ср. Еф. 4:17-19; 5:3-12), Господ Исус Христос установи Своя църква там (Деян. 19); и в това послание Той уверява ангела на събранието, че Той държи седемте звезди в Своята дясна ръка, и издига и закриля управителите, които Той е определил: “Той ги изпълва със светлина и влияние,” казва Коментарът на Матю Хенри; “Той ги подкрепя, или те биха станали скоро падащи звезди.”[2] Той също върви всред светилниците, църквите, като ги пази и изпитва, и като ги свързва една с друга чрез тяхното единство в Него. “Ще поставя скинията Си между вас; и душата Ми не ще се погнуси от вас. Ще ходя между вас и ще съм вашият Бог, и вие ще бъдете Мои люде” (Лев. 26:11-12).

2-3 Църквата в Ефес е била добре известна със своята мъчна и трудна работа за вярата, и своето търпение сред съпротива и отстъпничество, претърпявайки трудности за Христовото име. Това е била църква, която не е знаела какво е компромис, готова да заеме твърда позиция за здравото учение, независимо от цената. (Струва си да се отбележи, че от всички послания на Павел до църквите, само Ефесяните не споменава нито един доктринален проблем, който се е нуждаел от корекция.) Управителите на църквата не са се страхували да дисциплинират злите хора. Те са знаели важността на съдебните процеси за ереста и на отлъчването, и изглежда тази църква е имала голям опит и в двете: Нейните управители са изпитали лъжливите “апостоли,” и са ги обвинили. Ефеските презвитери са се вслушали внимателно в увещанието, което Павел им даде (Деян. 20:28-31): “Внимавайте на себе си и на цялото стадо, в което Святият Дух ви е поставил епископи, да пасете църквата на Бога, която Той придоби със собствената Си кръв. Аз зная, че подир моето заминаване ще навлязат между вас свирепи вълци, които няма да жалят стадото; и от самите вас ще се издигнат човеци, които ще говорят извратено, та ще отвличат учениците след себе си. Затова бдете!”

Четиридесет години по-късно тази църква все още е известна със своето здраво учение, както отбелязва св. Игнатий (загинал за вярата през 107 г. от Хр.) в своето писмо до Ефесяните: “Всички вие живеете според истината, и няма ерес между вас: наистина, вие не слушате никого, ако говори за нещо друго освен за Исус Христос в истина. . . . Научих, че някои хора са минали през вас носейки зло учение; и вие не сте им позволили да посеят семена между вас, защото сте запушили уши си, за да не получите семето, посято от тях. . . . Вие сте облечени от главата до краката в заповедите на Исус Христос.”[3]

Има няколко поразителни съответствия в тези стихове: Христос казва на църквата “Зная . . . твоя труд [буквално, умора] и твоето търпение, и че не можеш да търпиш злите човеци. . . . И имаш търпение, и за Моето име си издържал, и не си се уморил

4-6 Въпреки това Господ укорява ангела: Но имам това против теб, че си оставил първата си любов. Желанието на църквата за ортодоксалност се е извратило в закоравяване срещу техните братя в Христос, така че им е липсвала любов. Важно е да отбележим, че дори най-строгата загриженост за ортодоксалността не означава автоматично отсъствие на любов. Само извращението на ортодоксалността води до закоравяване срещу братята. Христос не критикува ефесяните, че са “твърде ортодоксални,” но че са изоставили, забравили любовта, която са имали отначало. От библейска гледна точка проблемът за “доктрина срещу любов” не съществува. Всъщност, това е откровено езическо схващане, което се стреми да раздели това, което Бог е съединил. Християните са задължени да бъдат и ортодоксални, и изпълнени с любов, и липсата на кое да е от двете в крайна сметка ще доведе до Божия съд.

И тъй, спомни си откъде си изпаднал: Ефесяните са имали първоначално хармонично съчетание на любов и доктринална ортодоксалност, и Христос ги призовава да се покаят, да променят ума си относно своите действия и да вършат делата, които са вършили в началото. Любовта не е просто състояние на ума или нагласа; любовта е дела според Божия закон: “По това познаваме, че обичаме Божиите деца, когато обичаме Бога и изпълняваме Неговите заповеди, защото ето що е любов към Бога: да пазим Неговите заповеди; а заповедите Му не са тежки” (1 Йоан 5:2-3; ср. Рим. 13:8-10). Христовото лекарство за духовната болест на Невястата не е просто увещание да промени своето отношение. Той й заповядва да промени своите дела, да изпълнява делата, които са били характерни за нейната романтична любов с Младоженеца в началото. Делата на покаяние ще подхранят и развият нагласа на покаяние.

Но ако те не се покаят, Христос предупреждава: Идвам при теб в съд – предупреждение, заявено още три пъти в тези писма (2:16; 3:3, 11). Както видяхме преди (1:7), Идването на Христос не се отнася просто до катаклизъм в края на историята, а за Неговите идвания в историята. Всъщност, Той предупреждава, Той ще дойде бързо, дума, подчертана чрез седем повтаряния в Откровение (2:5, 16; 3:11; 11:14; 22:7, 12, 20). Господ не заплашва църквата в Ефес със Своето Второ Пришествие; Той казва, че ще дойде срещу тях: Ще дигна светилника ти от мястото му. Тяхното влияние ще бъде отнето, и всъщност те ще престанат въобще да бъдат църква. Заради липса на любов, цялото събрание е в опасност от отлъчване. Ако презвитерите на църквата не успеят да дисциплинират и научат църквата на любов, както и на доктринална ортодоксалност, самият Исус Христос ще се намеси и ще нанесе осъждение – и тогава ще бъде твърде късно за покаяние.

Вероятно св. Йоан използва важно “актуално събитие” в живота на Ефес като частична основа за този образ. Бреговата линия постоянно се е променяла заради наносите, донасяни от близката река Кайстер; пясък и дребни камъни постепенно изпълвали пристанището, заплашвайки да го превърнат в блато. Градът действително бил в опасност да бъде преместен от своето място, напълно откъснат от морето. Два века по-рано пристанището е било прочистено чрез огромен инженерен проект, с цената на много труд, устояване и трудности. В средата на първи век, обаче, пристанището отново се напълнило с наноси. Станало ясно, че ако Ефес искал да запази своето влияние като пристанище, гражданите трябвало да се покаят за своята небрежност и да вършат отново първите дела. През 64 г. от Хр. градът най-после започнал да прочиства пристанището, и Ефес останал още дълги години на своето място. (През по-късните векове наносите са били оставени да се натрупват безпрепятствено. Сега морето е на десет километра от развалините на Ефес, и старото пристанище на Ефес сега е тревиста, брулена от вятъра равнина.)[4]

Но завръщането към любовта не означава някакво отслабване на теологичните стандарти (в истинския смисъл то означава повишаване и налагане на цялостен теологичен стандарт). Истинската любов към Христос и Неговия народ изисква омраза към злото, и Господ ги препоръчва за тяхното постоянство в това: Но имаш това, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя. Според епископа от втори век, св. Иреней, “Николаитите са последователите на този Николай, който беше един от седемте, ръкоположени най-напред за дякони от апостолите [Деян. 6:5]. Те водят живот на неограничена разпуснатост . . . учейки, че е нещо маловажно да се прелюбодействува и да се яде идоложертвено.”[5] Ако св. Иреней е прав тук – неговият възглед е определено спорен[6] – дякон Николай (на гръцки Nikolaos) е отстъпил и е станал “лъжеапостол,” стремящ се да отклони други в ерес и компромис с езичеството.

Едно нещо е очевидно: св. Йоан назовава еретичната секта в Ефес по името на някой си Николаос (дори ако допуснем, че св. Иреней бърка относно неговата идентичност). Изглежда неговата причина за това се основава на езикови съображения, защото на гръцки Nikolaos означава Завоевател на народите. Интересно, в третото от седемте послания св. Йоан споменава за група еретици в Пергам, които нарича последователи на “Валаам” (2:14). На еврейски, Валаам означава Завоевател на народите. Св. Йоан използва игра с думи, свързвайки “николаитите” от Ефес с “валаамитите” от Пергам; всъщност, той ясно ни казва в 2:14-15, че техните доктрини са същите. Точно както Николай и Валаам са лингвистично равностойни (сравни същата техника в 9:11), те са също и теологично равностойни. “Николаитите” и “Валаамитите” са участници в един и същ еретичен култ.

Този извод се подсилва от още една връзка. Когато сравняваме действителните учения на ереста на Николаитите/Валаамитите с тези на сектата на “Езавел” в църквата в Тиатира, спомената в четвъртото послание (2:20), откриваме, че техните доктрини са тъждествени една на друга. Така изглежда, че има една определена ерес, която е целта на тези послания до църквите през Последните Дни, ерес, стремяща се да съблазни Божия народ в идолопоклонство и блудство. Както предсказва св. Павел, в християнската общност се появяват вълци, опитващи се да погълнат овцете, и задължението на пасторите/ангелите е да ги възпрат и да ги изгонят от църквата. Исус Христос заявява, че мрази делата на николаитие; Неговият народ трябва да издигне Неговия образ, като обича което Той обича, и мрази което Той мрази (ср. Пс. 139:19-22).

7 Както във всяко от тези послания, писмото до църквата в Ефес завършва с увещание до тях да чуят това, което говори Духът на църквите. Макар посланията да са различни, според нуждите на всяко събрание, Духът всъщност издава една основна заповед: Побеждавай! Гръцкият глагол е nikaō, същият като корена на николаит; Христос възлага на Своята Църква отговорността да побеждава онези, които се опитват да я победят. Победител в тази битка ще бъде едната или другата страна. Съпротивата на Сатана срещу църквите ще се прояви в различни форми, и различните църкви (през различните епохи на Църквата) ще имат различни проблеми, с които ще се сблъскват, и различни врагове за покоряване. Но независимо какви са отделните проблеми, пред които е изправена, всяка църква е под божествената заповед да побеждава и напълно да надделее над своите противници. Задължението да се побеждава не е нещо запазено за избрани малцина “свръх-християни,” които са се “посветили” на Бога над и отвъд обичайните задължения за християните. Всички християни са победители: Всичко, що е родено от Бога, побеждава света; и тази победа, която е победила света е нашата вяра (1 Йоан 5:4). Християните, за които се говори в Откровение, победиха дявола “чрез кръвта на агнето и чрез словото на своето свидетелствуване” (12:11). Въпросът не е победа или поражение. Въпросът е победа или предателство.

Християнинът побеждава; и Христос му дава привилегията да яде от Дървото на Живота, което е в Божия Рай. Това не е само надежда за отвъдния свят. Макар пълното осъществяване на това обещание да идва в края на историята, то е настоящо и нарастващо притежание на Божия народ, когато той се покорява на своя Господ и завладява земята. Защото Дървото на Живота е самият Исус Христос, и участието в Дървото е притежаване на благословенията и привилегиите на спасението.[7] В Христос побеждаващият християнин има Възстановения рай, в този живот и завинаги.

Смирна: Съд над лъжливия Израел (2:8-11)

8 До ангела на смирненската църква пиши: Това казва Първият и Последният, Който стана мъртъв и оживя.
9 Зная [твоите дела], твоята скръб и сиромашия, (но пак си богат), и как те клеветят онези, които наричат себе си юдеи, а не са, но са сатанинската синагога.
10 Не бой се от това, което скоро ще пострадаш. Ето, дяволът скоро ще тури някои от вас в тъмницата, за да бъдете под изпитание, и ще имате скръб десет дни. Бъди верен до смърт, и Аз ще ти дам венеца на живота.
11 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите: Който победи, няма да бъде повреден от втората смърт.

8 Имаше две характеристики на Смирна, които означаваха сериозни проблеми за църквата там. Първо, хората от града бяха силно посветени на култа към Императора; и второ, Смирна имаше голямо население от юдеи, които бяха враждебни на християнската вяра. На тази вярна църква, страдаща силно от гоненията на тези невярващи, Исус Христос обявява Себе си като Първия и Последния, име на Бога, взето от Исая 44:6 и 48:12. Очевидно е от контекста на тези стихове, че изразът определя Бога като върховен Господар и Определящ историята, Планиращ и Управляващ цялата действителност. Библейското учение за предопределението, когато е разбирано правилно, не трябва да бъде причина за страх за християнина, а извор на утеха и увереност.

Обратното на учението за предопределението не е свобода, а безсмисленост; ако най-малките подробности на нашия живот не са част от Божия план, ако те не са сътворени факти с божествено определено значение, тогава те не могат да имат никакъв смисъл. Те не могат да “работят за добро.” Но християнинът, който разбира истината за Божието върховенство, е уверен с това, че нищо от неговия живот не е без значение и цел – че Бог е определил всички неща за Своята слава и за нашето върховно добро. Това означава, че дори нашите страдания са част от един последователен План; че когато срещаме съпротива, не трябва да се страхуваме, че Бог ни е изоставил. Можем да бъдем уверени в познанието, че след като сме били “призовани според Неговото намерение” (Рим. 8:28), всички неща в нашия живот са неизбежна част от това намерение. Мартин Лутер казва: “Тогава е фундаментално необходимо и полезно за християните да знаят, че Бог не предузнава нищо условно, че Той предвижда, определя и прави всичко според Своята собствена неотменима, вечна и непогрешима воля. . . . Защото главната и единствена утеха на християнина в трудности е в знанието, че Бог не лъже, но прави всички неща да станат неизменно, и че Неговата воля не може да бъде оборена, променена или възпрепятствувана.”[8]

Не само, че Христос е Първият и Последният, но Той беше мъртъв и оживя: Той е напълно победоносен над смъртта и гроба като “първия плод” на всички тези, които умират в Господа (1 Кор. 15:20-22), гарантирайки също нашето възкресение, така че дори “смъртта беше погълната победоносно” (1 Кор. 15:54). Независимо от силата и жестокостта на своите гонители, християните в Смирна не могат да бъдат победени, нито в този живот, нито в следващия.

9-10 Но не е било лесно да бъдеш християнин в Смирна. Определено, те не са били “грабнати” от своите скърби; и това често е означавало и бедност, заради тяхната защита на вярата. Може би са били подложени на отнемане на тяхната собственост (ср. Евр. 10:34) или на вандализъм; вероятно са били обект на икономически бойкот поради своя отказ да се съюзят или с езическите поклонници на Държавата, или с отстъпилите юдеи (ср. 13:16-17). Но в своята бедност те са били богати в най-истинския и върховен смисъл: считани от света “като бедни, но обогатяваме мнозина; като че нищо нямаме, но притежаваме всичко” (2 Кор. 6:10). Знам всичко, което вие претърпявате, ги уверява техният Господ; Той се отъждествява с тях в страданията им, дотолкова, че “във всичките им скърби, той скърбеше” (Ис. 63:9; ср. ст. 2-3). Както отбелязва пуританският теолог Джон Оуен, всички наши гонения “са Негови на първо място, наши само по участие” (ср. Кол. 1:24).[9]

И той знае всичко за богохулството на техните гонители – които казват, че са юдеи, а не са. Тук Господ открито говори за лицето на съпротивата срещу ранната църква: Тези, които иначе са известни като николаити, последователите на лъжливите апостоли Валаам и Езавел, са наречени тук хора, които претендират, че са юдеи, деца на Авраам, но в действителност са деца на дявола. Това са израилтяните, които отхвърлиха Христос и така отхвърлиха Бога на Авраам, Исак и Яков. Един популярен мит твърди, че нехристиянските юдеи са истински вярващи в Бога на Стария Завет, и че те само трябва да “прибавят” Новия Завет към тяхната иначе правилна религия. Но самият Нов Завет е категоричен по този въпрос: Нехристиянските юдеи не са вярващи в Бога, а са нарушаващи завета отстъпници. Както Исус каза на онези юдеи, които го отхвърлиха: “Ако сте Авраамови деца, Авраамовите дела щяхте да вършите. А сега искате да Ме убиете. . . . Вие вършите делата на баща си. . . . Ако беше Бог вашият Баща, то щяхте да Ме обичате. . . . Вие сте от баща дявола, и желаете да вършите похотите на баща си. Той беше открай човекоубиец, и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своето си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща” (Йоан 8:39-44). Истината е, че няма такова нещо като “ортодоксален” евреин, освен ако е християнин; защото ако юдеите вярваха в Стария Завет, щяха да вярват в Христос. Ако някой не вярва в Христос, той не вярва и в Мойсей (Йоан 5:46).

Св. Павел пише: “Защото не е юдеин онзи, вънкашно такъв, нито е обрязване онова, което е вънкашно в плътта; но юдеин е този, който е такъв вътрешно; а обрязване е това, което е на сърцето, в дух, а не в буквата; чиято похвала не е от човеците, а от Бога” (Рим. 2:28-29). По тази причина св. Павел беше достатъчно смел да използва този език в предупреждение към църквите срещу съблазните на отстъпилите юдеи: “Пазете се от кучетата, пазете се от злите работници, пазете се от поборниците на лъжливото обрязване, защото ние сме истинските обрязани, които с Божия Дух се кланяме, и се хвалим с Христа Исуса, и не уповаваме на плътта” (Фил. 3:2-3). Изразът, преведен като истинските обрязани, на гръцки е просто обрязване, т.е. изрязване; лъжливото обрязване е буквално отрязване, означаващо нарязване на парчета. Юдейското обрязване, заветният белег, на който те уповаваха, беше всъщност емблема знак за тяхното собствено духовно осакатяване и унищожение, белег, че чрез своя бунт те наследиха заветните проклятия. Обрязването на краекожието винаги е било белег на осъждение. За праведните, ритуалното изпълнение на Божия гняв означаваше, че те нямаше да преминат през неговата ужасна реалност; за непокорните, обаче, това беше предвкусване на идещите неща, сигурен белег за пълното унищожение, което предстоеше.

Кой тогава е истинският юдеин? Кой принадлежи към истинския Израел? Според ясното учение на Новият Завет, човекът (независимо от неговото етническо наследство), който е облечен в Исус Христос, е наследникът на обещанията на Авраам и притежава благословенията на Завета (Рим. 11:11-24; Гал. 3:7-9, 26-29). Но едно събрание от отстъпници и гонители не е нищо друго, казва Господ, от сатанинска синагога. Сатана означава Обвинител, и раннохристиянската история е богата на примери на сатанинско лъжесвидетелствуване от юдеи срещу християнската Църква (Деян. 6:9-15; 13:10; 14:2-5; 17:5-8; 18:6, 12-13; 19:9; 21:27-36; 24:1-9; 25:2-3, 7). Тази идея е подсилена от твърдението, че някои от тях ще бъдат хвърлени в затвор от дявола (тоест Клеветника).

Тъй като Този, Който познава техните страдания, е също Първият и Последният, Владетелят на всичко, Той може да даде върховна утеха: Не се страхувайте от това, което ще пострадате. Някои от смирненските християни скоро щяха да бъдат хвърлени в затвор заради подстрекателството на юдеите, но Христос ги уверява, че това също е част от голямата космическа война между Христос и Сатана. Гоненията, нанесени срещу тях от юдеите, съюзени с Римската империя, водят своя произход от дявола, в неговата враждебност срещу последователите на Исус Христос, в неговите трескави опити да закрепи останките от своето разклатено царство. Той отчаяно води губеща битка срещу неумолимо настъпващите войски на един народ от царе и свещеници, които са предопределени за победа.

И така, дори зад опитите на дявола да ни събори е върховното постановление на Бога. Сатана подбуди халдейците да откраднат стадата на Йов, но праведният отговор на Йов беше: “Господ даде, Господ отне; да бъде благословено името Господне” (Йов 1:21)[10]. Така божествено определеното намерение за нечестивата дейност на дявола е да може вие да бъдете изпитани: както пише Самюел Ръдърфорд, “дяволът не е нищо друго освен учител по фехтовка от Бога, който ни научи да боравим с нашите оръжия.”[11] Изпитанията на християните не идват в крайна сметка от Сатана, но от Бога; и резултатът не е унищожение, а чистота (ср. Йов 23:10; 1 Пет. 4:12-19). Скръбта на църквата в Смирна ще бъде горчива, но относително кратка: десет дни. Данаил и неговите трима приятели бяха изпитани за десет дни, но издържаха изпита и получиха високи постове (Дан. 1:11-21). Подобно, юдейското гонение на църквата в Смирна ще бъде допуснато само за кратко време, и след това църквата щеше да бъде свободна: Десет дена скръб в размяна за хиляда години победа (20:4-6). Дори и така, времето на изпитание щеше да струва живота на много хора в църквата, и те бяха увещавани да бъдат верни до смърт, за да спечелят венеца на живота. Това не е благословение, запазено за някаква извънредно посветена класа християни, защото всички християни трябва да са верни до смърт. Библията просто не познава никакъв друг вид християни. “Ако устоим, то ще и да царуваме с Него; ако се отричаме от Него, и Той ще се отрече от нас” (2 Тим. 2:12). “Ще бъдете мразени от всички поради Моето име; а който устои докрай, той ще бъде спасен” (Мат. 10:22). Венецът на живота е самото спасение.

11 Верният християнин, който побеждава съпротивата и изкушенията, няма да бъде повреден от втората смърт. Фактът, че това е казано за пръв път на църква от първи век ни помага да разберем значението на друг текст в тази книга. Откровение 20:6 казва, че тези, които не са повредени от “втората смърт,” са същите, които участвуват “в първото възкресение,” и че те са царе и свещеници с Христос – благословение, което св. Йоан вече е потвърдил като настояща реалност (1:6). Следователно, по необходимост първото възкресение не може да се отнася до физическо възкресение в края на света (1 Кор. 15:22-28). По-скоро то трябва да се отнася за това, което ясно се поучава от св. Павел в неговото послание до Ефесяните: “И съживи вас, когато бяхте мъртви чрез вашите престъпления и грехове. . . . Бог, обаче, Който е богат с милост, . . . даже, когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христос (по благодат сте спасени), и ни съвъзкреси с Него” (Еф. 2:1, 4-6). Християнинът във всяка епоха е участник в Първото Взкресение към нов живот в Христос, бивайки очистен от своята (първа) смърт в Адам.[12] Той “има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота” (Йоан 5:24).

Пергам: Съд върху лъжепророка и безбожния цар (2:12-17)

12 До ангела на Пергамската църква пиши: Това казва Този, Който има двуострия меч:
13 Зная где живееш, там гдето е престолът на Сатана; и държиш здраво името Ми, и не си се отрекъл от вярата в Мене, даже в дните на Моя верен свидетел Антипа, когото убиха между вас, гдето живее Сатана.
14 Но имам малко нещо против тебе, защото имаш там някои, които държат учението на Валаама, който учеше Валака да постави съблазън пред израилтяните, та да ядат идоложертвено и да блудствуват.
15 Така също имаш и ти някои, които държат, подобно на онези, учението на николаитите.
16 Затова покай се; и ако не, ще дойда при теб скоро и ще воювам против тях с меча, който излиза от устата Ми.
17 Който има ухо, нека слуша що говори Духът към църквите: На този, който победи, ще дам от скритата манна; ще му дам и бяло камъче, и на камъчето ново име написано, което никой не познава, освен онзи, който го получава.

12 Пергам е бил друг важен град в Азия и център на многобройни популярни лъжливи култове, най-известните от които на Зевс, Дионис, Асклепий (богът-змия, наричан официално Спасител), и най-важно, на култа към императора. Пергам се е славел с величествени храмове на Цезарите и на Рим, и “от всички седем града, Пергам е бил този, в който църквата е била най-изложена на сблъсък с култа към императора.”[13]

На този важен център на обожествената тотална държава Христос обявява Себе си като Този, който има двуострия меч. Рим е претендирал за положение на Създател и Определител на всичко: Имперската власт над живота и смъртта е била абсолютна и окончателна. Но докато Рим е твърдял, че неговото право да екзекутира е изначално, посланието на християнството е било, че всяка сила и власт извън триединния Бог е вторична – различните управници и власти са сътворени, и получват своето господство от Бога (Рим. 13:1-4). Исус Христос е Този, който притежава всяка власт на небето и на земята (Мат. 28:18), и върховната власт на меча Му принадлежи. Като Върховен Господар и Началник на земните царе (1:5) Той е положил закона за народите. Ако владетелите не прилагат и не налагат Неговите заповеди в тяхната определена от Бога сфера на власт, Той ще стовари своя остър меч върху техните вратове.[14]

13 Вярващите в Пергам живеят където е престолът на Сатана (ср. коментара върху 1:4 за централното място на темата за престола в Откровение). Робърт Маунс отбелязва няколко от предположенията за значението на този израз (никое от които не е задължително да изключва другите): “Често се споменава за големия като престол жертвеник на Зевс, който се е извисявал над града от цитаделата. . . . Други използват израза по отношение на култа към Асклепий, който бил наричан Спасител, и чийто символ е била змията (това очевидно би напомнило на християните за Сатана; ср. 12:9; 20:2). . . . Когато пътникът е наближавал Пергам по древния път от юг, действителната форма на хълма на града би изглеждала като огромен престол издигащ се над равнината. Но изразът би бил най-добре разбран във връзка с известността на Пергам като център на официалния култ на поклонението към императора в Азия. . . . Именно тук Сатана е бил установил своето официално седалище, или държавен престол. Както Рим става център на сатанинската дейност на Запад (ср. 13:2; 16:10), така Пергам става неговият ‘престол’ в Изтока.”[15]

Макар последното определение – престолът като седалището на култа към императора и обожествената тотална държава – да е централна част в значението на текста, има много по-важно измерение, което е като цяло пренебрегвано. Сатана вече е определен в тези послания като свързан със синагогата, невярващата юдейска общност, която е изоставила завета в полза на митична религия. Основният враг на църквата през целия Нов Завет, е отстъпническият юдаизъм, чиито представители постоянно са довеждали християни пред римските магистрати (Деян. 4:24-28; 12:1-3; 13:8; 14:5; 17:5-8; 18:12-13; 21:11; 24:1-9; 25:2-3, 9, 24). Както ще открие св. Йоан в глави 12-13, Сатана е движещата сила зад юдейско/римския опит за унищожаване на Църквата.

Близките отношения в Пергам между организирания юдаизъм и имперските чиновници, съчетани със съпротивата на християнството срещу държавната религия и поклонението пред творението, са направили естествено гоненията и мъченичеството да започнат точно тук, ако започнат в Азия. И по тази причина Христос счита църквата в Пергам за вярна: Те са удържали Неговото име – изповядвайки само Него като Спасител, Посредник и Господ, обявявайки, че Неговата Личност като връзка между небето и земята е абсолютно уникална. Те не се отрекоха от вярата, дори когато е дошло горчиво гонение в дните на Антипа . . . когото убиха между вас, гдето живее Сатана. Никой не знае кой е бил този Антипа, но е дост&